“Граф Монте Кристо” – разни любими цитати

Любима книга с вдъхновяващ сюжет. Първия път, когато я прочетох, бях в гимназията. “Граф Монте Кристо” на Александър Дюма беше в списъка с книги, които да четем през лятото, но интересът към нея не беше голям. Първо, защото е в два дебели тома и второ, защото по нея има филм и кому беше нужно да чете 1300+ страници, като можеше да изгледа филма? Радвам се, че не изгледах филма тогава /не съм сигурна дали съм го гледала и до днес…/, но и не бих я определила като най-важната книга, която всеки ученик на 14-15 години трябва да прочете. Както и да е, “Граф Монте Кристо” постави началото на хобито ми да “изваждам” цитати от книги, които цитати да ме карат да се замисля, или да ме разсмеят, или каквото и да е. Знаех, че един ден ще ги събера на едно място.

“Ние никога не сме се изплатили към тези, които са ни помогнали – каза Дантес, – защото и когато вече не им дължим пари, дължим им благодарност.”

“Влюбеният не е никога страшен.”

“Не съм се възгордял, но съм щастлив, а щастието изглежда заслепява още повече от гордостта.”

“Човек винаги бърза да бъде щастлив, защото когато е страдал дълго, мъчно вярва на щастието.”

“и нейната усмивка и поглед казваха така откровено, както биха казали това тези думи: “Ако сте ми приятели радвайте се с мен, защото наистина аз съм щастлива!”

“И това тъкмо ме плаши, струва ми се, че човек не е създаден за такова лесно щастие! Щастието прилича на онези дворци от омагьосаните острови, вратите на които вардят дракони. Трябва да се бориш, за да го завоюваш.”

“Ех, бога ми… ако трябваше да отговаряме за всичко, което казваме на вятъра!”

“Но ако тези завистници са между приятелите ми, право да си кажа, предпочитам да не знам кои са, за да не бъда принуден да ги намразя.”

“За него всичко на този свят се свеждаше до изваждане или умножение и една цифра му беше много по-ценна, от един човек, щом тази цифра можеше да увеличи сумата, която човекът можеше да намали.”

“… – вие ми пречите да работя с вашите страхове.
– А мене, господарю, вие ми пречите да спя с вашата сигурност.”

“…в политиката убийство няма. В политиката, драги ми, вие знаете като мене, няма хора, а идеи. Няма чувства, а интереси. В политиката не убиват човека, а премахват пречката, ето всичко.”

“Но цивилизацията ни е дала нужди, пороци, изкуствени желания, които понякога задушават в нас добрите нагони и ни водят към злото.”

“На ваша възраст човек вярва в живота, да вярваш и да се надяваш е предимство на младостта, но старите виждат по-ясно смъртта.”

“А къде самотата можеше да бъде тъй безпределна и поетична, както на един кораб, който плава сам в морето, през мрака на нощта, в мълчанието на безкрая? Сега самотата бе населена от мислите на Дантес, нощта осветена от бляновете му, мълчанието оживено от надеждите му.”

“За нещастието и щастието знаят само стените. Стените имат уши, но нямат език…”

“Неизвестността е все още надежда.”

„Тя беше невинна и не знаеше на каква опасност може да се изложи едно момиче на нейните години, но не е необходимо да знаеш опасността, за да се боиш от нея: тъкмо непознатите опасности вдъхват най-голям страх.”

„Провидението може да въздигне сградата, разрушена от нещастието,”

„-А сега – рече си непознатият – сбогом, доброта, човеколюбие, благодарност… Сбогом на всички чувства, които радват сърцето… Аз замених провидението, за да наградя добрите… Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!”

“Ето как проличава земният ни произход – извика Синдбад, – ние минаваме често пъти покрай щастието, без да го видим, без да го погледнем, или ако сме го видели и погледнали, без да го познаем.”

“А двамата млади ни веднъж не си били казали, че се обичат. Израсли били един к рай друг като две фиданки, сплели корените си в земята, клоните си във въздуха и уханието в небето. Само желанието да се виждат си било все същото – то се превърнало полека-лека в необходимост и те били готови по-скоро да се помирят с мисълта да умрат, отколкото да се разделят дори за един ден.”

“…аз правя услуга, не я продавам.”

“Този човек вървеше към ешафода, примирен със своята участ, и щеше да умре, като страхливец наистина, но все пак без съпротива и ропот. И знаете ли от къде черпеше малко сила? Знаете ли какво го утешаваше? Знаете ли защо понасяше търпеливо *мъчението? Защото и друг споделяше злата му участ. защото и друг щеше да умре като него! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!”

“Смъртта изтръгва маската, която човек е носил цял живот, и истинският образ се появява изведнъж.”

“Никога” е голяма дума! Но не е малко и това, че я казваш.”

“… да не би това да е едно от ония хвърчащи намерения, каквито човек прави с хиляди, докато пътешества, и понеже са построени на пясък, се събарят от първия ветрец.”

“И наистина, щом човек се е отрекъл веднъж от живота си, вече не е равен на другите хора или по-скоро другите не са негови равни. Който е взел такова решение усеща веднага как силите му се удесеторяват и кръгозорът му се разширява.”

“…а не исках да умра, исках да живея заради вроденото желание у хората да оцелеят и да изпълнят отмъщението си, а може би и просто държах на живота заради самия живот.”

“За всяко зло има два цяра: времето и мълчанието.”

“А пък аз обичам призраците, не съм чувал мъртвите да са сторили за шест хиляди години толкова зло, колкото живите правят за един ден.”

“- Да, стига ни толкова отрова. Сърцето ми е преизпълнено от нея… Да потърся сега противоотровата.”

“…а сърцето ми таи три чувства, с които човек никога не скучае: скръб, любов и признателност.”

“- Да, чувствам се окована, а заедно с това и толкова слаба, че ми се струва, че тези окови ми са опора и се страхувам да ги счупя.”

“- Много добре знаеш, че не аз ще те напусна някога. Не дървото изоставя цвета, а цветът напуска дървото.”

“- Остава все пак съвестта – повтори развълнувано госпожа Дьо Вилфор и въздъхна глухо.
– Да – отвърна Монте Кристо, – остава за щастие съвестта, без която човек би бил много нещастен. След всяка малко по-смела постъпка само съвестта ни спасява, защото ни дава хиляди оправдания, които никои друг освен нас не преценява. А колкото и прекрасни да са тези основания, за да ни запазят съня, те биха били може би твърде слаби пред съда, за да ни запазят живота.”

“…обичта ми към него е чисто инстинктивна, без никакво разумно основание. Нима слънцето е направило нещо за мен? Не, то ме топли, виждам ви при светлината му, нищо повече. Нима някой парфюм е направил нещо за мен? Не, но той доставя удоволствие на едно от сетивата ми. Не мога да кажа нищо друго, когато ме запитат защо хваля този парфюм, обичта ми към него е странна, както и неговата към мен. Но един таен глас ми подсказва, че това непредвидено и взаимно приятелство не е само случайност.”

“- Господа, – каза той, – съгласни сте, нали, че при известна степен на забогатяване, необходимо става само това, което е излишно, както дамите ще се съгласят, че при известна степен на възбуда в действителност се превръща самият идеал? Като продължим да разсъждаваме по този начин, какво е всъщност чудесното? Това, което не разбираме. Какво е едно наистина желано благо? Това, което не можем да постигнем.”

“…Някакво съчетание на спомени, някакъв каприз на мисълта ви отнася в други времена и места, които нямат може би нищо общо с времето и мястото, където се намирате.”

“…всичко ни действа според настроението, в което се намираме.”

“- Знаете ли, господине, – каза баронесата без да мигне, – че имате голям напредък? Обикновено сте само невъзпитан, а тази вечер станахте и грубиян.”

“…вярно е значи, че всяка наша постъпка оставя в миналото ни тъмни или светли следи! Вярно е значи, че стъпките ни в този живот са като пълзене на влечуго, което оставя след себе си диря! За мнозина, уви, тази диря е от собствените им сълзи.”

“В основата на всяка страст има винаги освен удоволствието и малко угризение .”

“Смятах, че съм стигнал рая, а го изгубих. Всеки ден се случва някой комарджия да изгуби не само това, което има, но и това, което няма

“…уви, хората казват, че въодушевените от пречките сърца изстиват, щом се успокоят!”

“- О, човекът! – промълви Д`Аврини. – Най-егоистичното от всички животни, най-себелюбивото от всички създания, той мисли, че земята се върти, слънцето грее и смъртта коси само заради него, една мравка, проклинаща бога от своето стръкче трева!”

“Колкото и да е свикнал с опасността, колкото и да е предизвестен за нея, човек усеща винаги по трепването на сърцето и потръпването на плътта си каква огромна разлика съществува между мечтата и действителността, между намерението и изпълнението му.”

” – Ех, дявол да го вземе! – промълви Кадрус. – Та не може непрекъснато да се работи, не сме кучета.
– За щастие на кучетата – отвърна Монте Кристо.”

“…най-добре утешават тези, които никога не разпитват.”

“Има думи, които затварят разговора като желязна врата. Това “да” на графа беше от тях.”

“Особеността на душевните рани се състои в това, че не се виждат, но и не зарастват, те зеят в сърцето, болезнени и готови да кървят от най-леко докосване.”

“Безумец бях – каза си той, – че в деня, когато реших да отмъстя, не си изтръгнах сърцето!”

“Откакто се помня никой не ме е обичал и толкова по-добре – така се научих и аз да не обичам никого.”

“Какво превъзходство бих имала пред вас, ако ви поверя тайната си, сред като узнах вашата?
Дантлар прехапа устни.”

” – Внимавайте, съветът е нещо по-лошо от услуга.”

“Защото жените притежават непогрешим усет. Те обясняват с изобретена от тях алгебра дори чудесата.”

“…беше смъртно ранен тигър, готов да остави счупените си зъби в последната рана, която ще причини. Не се страхуваше вече от предразсъдъци, а от призраци.

“Монте Кристо пребледня пред тази страшна гледка – разбра, че е надхвърлил границите на отмъщението, разбра, че не можеше вече да каже “Бог е за мен и с мен”.

“Не изглежда ли, Еманюел – казваше Жули, – че всички тези богати хора, така щастливи до вчера, са забравили в пресмятанията, върху които са изградили своето богатство, щастие и добро име да оставят дял и на злия гений? И той като злите орисници от разказите на Перо, непоканени на някоя сватба или кръщавка, се явява изведнъж, за да си отмъсти за това съдбоносно забравяне.”

“Има – продължи тя – обречени създания, които още с първото свое прегрешение разбиват цялото си бъдеще.”

“Не съм решила нищо друго освен това да не вземам никакво решение.”

“С мен става това, което става с хора, сънували, че са ранени: те виждат и усещат раната, но не си спомнят кога са я получили.”

“Разтърсете света, променете облика му, занимавайте се с безумни дела, станете престъпник, ако трябва, но живейте!”

“…на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът…
…до деня, когато Господ ще удостои човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост ще се включва в тези две думи:
Чакай и се надявай!”