Хубаво е, че след (не)известното нужно време съм “приета” в този свят. В инвалидна количка, говореща бавно и трудно разбираемо, с треперещи ръце понякога т.н. А най-хубавото и най-важно е, че самата аз се приемам. Повече от всякога. Доста време ми отне, за да се случи и да е осъзнато приемане,
Такава съм сега, нужна ми е помощ за елементарни ежедневни дейности. Радвам се, че мисленето не е от тях. Мозъкът ми работи нормално, но е много тежък и затова главата ми се клатушка (както често се шегуваме). Затова “свободата” според другите е относителна, за мен е специална свобода. Така например, почувствах се свободна сред едно ято гълъби в Центъра на столицата. Те си кълвяха разни трохи и след малко щяха да излетят. Така и аз ще полетя!
Вдъхновението е навсякъде около нас. Достатъчно е просто да гледам с широко отворени очи.
Mon Georgieva 