Ех, само ако можеше да говори. Става дума за кучето в двора на къщата,

Вчера времето беше хубаво и излязох навън. Кучето на двора със сигурност ме усети и залая, викаше ме при нея. Казва се Меги. Та, отидох при нея с инвалидна количка и тя сякаш правилно и логично, поне според мен, пропусна иначе любимите си подскоци. И двете се радвахме толкова много, не се бяхме виждали отдавна толкова отблизо.

Очите, Меги ми говореше с очи и аз я разбирах. И сигурно, също с очи, аз отговарях. Може би ме разбираше, имаше нещо мъдро в погледа си. Беше дълбок, проницателен, разбиращ. Приемащ ме поглед,

Вълнуваше се много и имаше нужда от глътка вода. Затова, за броени секунди отиде до купичката си с вода. Когато се връщаше, очите отново ме търсеха.

Изглежда, че се разбираме добре и без думи. Оказа се хубаво и предвид забавения ми говор. 🙂 Понякога думи не са нужни.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s