“Когато изграждаме стени, за да се защитаваме, възможно е така да ограничаваме растежа.”
От такова поколение съм, но нека не се “оправдавам”, приемала съм го за нормално и културно да не”показвам” уязвимостта и слабостите си. И от днешна гледна точка съм доволна, че съм изживяла детството си по такъв начин. …
Истински стени се появиха около мен с появата на диагнозата. “Нужното време” се стараеше да не показва уязвимостта си. Провалите бяха много добър “учител”. Вървях с краката си, много трудно, изнемогващо. Благодаря, че случаен шофьор на автомобил е бил свидетел на един от провалите ми. Още няколко такива провала и се наложи да приема инвалидна количка…
Отнема време и това приемане, със сигурност. Радвам се затова, че част от стените са паянтови. “Бързо” могат да се разрушат, не са каменни, все пак. Научавам се и на стоицизъм. Да, същият много ме ядосваше преди, не беше моето нещо. А сега, много полезен може да бъде. Наричам го осъзнат стоицизъм. (Да не се бърка с безразличие 🙂 )
Mon Georgieva 