.”Този, който умее да се смее на себе си, никога не остава без нещо, на което да се смее,”

Да се смееш се научаваш още с раждането. На всички снимки от детството на детското лице, най-добре стои чистата и непринудена усмивка. А какво да кажа за детския смях, как звучи и т.н.

Тръгваш на училище, на снимките от първите класове усмивката в повечето случаи е искрена, наивна, 🙂 Смехът е там, а като пораснеш малко повече, надграждаш и се запознаваш с нов, различен смях. В началото може би не чувстваш, че разбираш иронията, но пък се смееш. Може и да се нацупиш, и да се разсърдиш. За финал се сещаш, че можеш да поразмислиш.

До самоиронията не достига всеки. Изкуство е да можеш да разсмиваш другите, но да разсмиваш себе си, подигравайки се на теб самия… не знам как се стига до това ниво. Но мога споделя от личен опит.

Сигурно не беше лесно, но е полезно, много полезно. Някакво висше умение е самоиронията. Сещам се как сериалът “Приятели” има заслуги за това умение – първо във връзка с ученето на английски език, а после и за умението да се самоиронизирам – педантична, перфекционистка съм като Моника (даже сме адашки), обичам да “философствам” и да говоря (така беше преди да ми се забави говорът), да обяснявам на другите като Рос, ям като Джоуи, обичам да си хапвам, имам моменти, в които сякаш съм от друга планета, странна съм като Фийби. 🙂

Сърдя се лесно, понякога се ядосвам и се карам, но ми минава почти веднага. Самоиронията може да изглежда лесна и елементарна отстрани и по-добре да е така. Пък ти нали го правиш за себе си. .: )

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s