“Просто, защото се бориш, не значи, че падаш.”
Ще започна с падането, много мога да кажа за това и пишейки това се сещам за още повече забавни падания 🙂 Бях още ученичка, когато в час по физическо, попълвахме нормативи и за тази цел, трябваше да бягам някакви метри за някакви секунди. И наистина, без основателна причина, започнах да бягам и след 2 секунди и половина се сропах на цимента в двора на училището. Паднах и съвсем естествено всички (все още деца) бяха стресирани. И през ум не ми е минавало тогава да се усмихвам или смея. Бързах да се скрия. 🙂
По-късно, когато диагнозата се прикачи към живота ми, нещата с падането се повтарят. (вече е известна частица от основателната причина, която ми липсваше. Аз държа на информацията, все пак 🙂 ) Не мога да си представя как би изглеждал живот без борба, би бил уникално скучен и безличен. И друго, всяко човешко същество има някаква борба в живота си. Може да се приема за борба, например, събуждането и дразнещата аларма сутрин, (или едно сравнително скоро родено бебе, което, може би, основателно, предпочита да спи, но майка му трябва да го събуди, време е да бъде нахранено. 🙂 “Борбата е безмилостно жестока..” пошегува се майката. 🙂 )
Приемам борбата за неизменна част от човешкия живот, падането – също. По-неприятната, по-лоша и много жалка част е падението. Благодарна съм, че въпреки многобройните ми падания (всяко ме научава на нещо 🙂 ) падението остава много настрани. Благодаря! 🙂
Mon Georgieva 