.”Не растем, когато нещата са лесни, растем, когато се срещаме с предизвикателства.”
Едно време без съмнение съм “усещала” срещнатите предизвикателства за трудни, а сега се усмихвам. “Браво, моето момиче”. Може и да се забавлявам сега и всъщност, това е важното. Харесва ми, че намирам Смисъл. Сещам се за думите на непозната португалка във влака (изпуснах спирката и, не знаех къде отивам) : “Сега си поплака, но после ще го разказваш и ще се смееш”. Преминало е през ума ми, че това би било добро начало на книга. Да, бе, да.. Случката беше от далечната 2014 и съм доволна, че е началото на първата ми книга . Достатъчно години по-късно.
Диагнозата “влезе” в живота ми в някакъв момент, който достатъчно години по-късно, приемам и осъзнавам. Хубаво е, че растежът с възрастта взе участие и направи така, че да осъзная, че времето за издаване на книга е дошло.
Накрая ще отбележа за какво се радвам, а именно за това, че съм съхранила детското в себе си. 🙂 И типично за всяко детенце, не се притеснявам от грозния си почерк и “автограф”, когато се наложи да подпиша книгата си. Благодаря!
Mon Georgieva 