За умствения хаос

“Писането помага на умствения хаос като организира мислите, осигурявайки перспектива и действайки като отдушник за изразяване на емоции…”

Не се среща при всеки, а не е и нужно. Затова, ще говоря лично за себе си и как ми “помага” писането… Истината е, че в детството и училище, дори, по-интересни за мен бяха математиката и разказвателните предмети. Там научавах “нещо ново и непознато”. За българския език, не разбирах къде беше логиката да се нарича труден. В същото време, в учебните заведения се учеха далеч по-интересни за мен, тогава неща. В училище беше математика, в университета – статистика. …. Често използвах думата “хаос”, чувствала съм се в собствения си хаос.

Що се отнася до писането, не съм го приемала за нещо СЕРИОЗНО. А пък като пораснеш, заниманията стават сериозни. Не си спомням как се случваше въобще организация на мислите, след като дойде някаква сериозна диагноза. Вярно е, че беше стряскащо (никой изпит и никое контролно или изпитване, не е успявало да ме стресне както това направи “недоразумението.) Сега си давам сметка, че съм използвала добре “нужното време”, за да разбера, че е дошъл моментът за първата ми книга. А, да, смятах, че е несериозно и маловажно, не съм , не мога да отричам.

Истината сега за мен е, че все пак, пиша. Приемам го за вид разговор с мозъка ми. “Дефектен” и НЕвалиден е моят мозък, според буквалния превод на думата инвалид от английски (INvalid). Та, затова мога само да се “гордея”, че издадох първата си книга на такава млада възраст и с “помощта” на диагнозата – много “любопитна” перспектива, действаща като отдушник на емоциите, предизвикани от всички недоразумения.. Благодаря на всички за всичко. 🙂 (Преди всичко друго е подкрепата, оценявам я.)