За силата на думите

За МАЛКИТЕ думи и думички. (“Вратата не може да се отвори, затова се заковава” … / “Вратата, все още и засега, не се отваря.”…)

Сещам се, че едно време в училище, “категорично” преподавателите казваха какъв да бъде броят на думите в домашното. Лично аз, спомням си, че компютри тъкмо се “раждаха” и съвсем елементарна опция е машината да преброи колко са думите в написания текст. Радвам се, че имам съзнателни спомени за собственоръно броене на написаните думички.

В университета пишехме и се запознавахме с много нови думи по време на лекции, при кандидатстване за работа, също се подбират или пък, когато говориш по време на обучение пред много хора. Истината е, че достатъчно по-късно разбираш, че обучението е лично за самия теб. Благодаря на колегите от студентската организация за полезните уроци. 🙂

Диагнозата направи нещо “любопитно” с моята реч. Говорех си нормално, можех и бързо, когато се наложи и е необходимо. Помня, че в детските години, брат ми все ми казваше, че говоря много… :). … След като говорът ми стана бавен и неразбираем заради диагнозата, известно време прекарах точно като вратата, която не може да се отвори и се заковава. Така изглеждаше нужното време за мен. Смятала съм, че малките думи са “ненужни”, излишни. Да, да, ама не.

Сега, вратата се открехва от първата моя книга. Благодаря за силата на думите и за подкрепата.

те и за под