“Кога започва новият ден? В полунощ. Тъмно или светло е навън? Тъмно е. … Щом новият ден започва в тъмното, използвай тъмнината за ново начало.”
Винаги съм била ранобудна и си спомням, че, едно време, отивах на училище в почти празна класна стая. И сядах на първия чин, за да казвам “Добро утро” на новодошлите. … А другото, което ме разсмиваше, беше как брат ми слиза от такси една минута преди началото на първия учебен час. 🙂 Радвам се, че аз винаги си вървях с краката си, дори не смятах за “културно” да ползвам превоз за такова разстояние..
Съмнява ме преди диагнозата, изобщо, да съм обръщала “внимание” на времето в един ден. Не съм подозирала за това значение на думата фокус. Не и преди малко осъзнато осъзнаване. 🙂 Благодаря на възрастта, че умело и търпеливо изчака своя момент. Истината е, че, когато писах в блога за Португалия, може и да съм се шегувала със себе си, “успокоявах” се, че, евентуално, чак след 30-годишна възраст “може” да се създаде книга. “А дано, ама надали” беше популярна фраза тогава, с лекота прекратява съществуването на възможности и до сега. (Затова думата дано отдавна излезе от речника ми. Благодаря. 🙂 )
Факт е, че тъмното се нуждае от “нужното си време”. Харесвам уроците от природата, помагат ми, благодаря. 🙂 Подобно на едно време, новият ден започва в тъмното – ранобудна съм. И съм благодарна за подкрепата и за новото начало, новото десетилетие. 🙂
Mon Georgieva 