Бе зноен летен ден. В реката
в ятата гъши спор роди се –
нечуван крясък, ври водата
и всичко дребно изпокри се…
Същинска черна точка горе
лети Орел, но този крясък
и него стигна. Крила отпусна, кацна морен
на ивицата речен пясък…
А спорът беше в този час
за синьото небе над нас.
– Това е синя черга смятам,
която вятърът размята…
– Това е дъното на крина…
– Това синчец е във градина…
– Това е дребно синьо сито…
– Ха честито!
Това е дъното на каца горе.
И щом я вятърът събори
проливен дъжд, а щом я люшка
пердаши яката градушка –
това го каза стар Гъсок
сред Гъските на пост висок.
– Така, вярно, няма спор! –
отвърна гъши шумен сбор..
Орелът се изсмя на глас.
Гъсокът зърна го:
-Май Господ праща те при нас.
Кажи ни Орльо, спорим с дни,
какво са тези висини?
Орелът Гъските огледа:
– Ще кажа – нищо, въздух ведър…
Отново плясък,
страшен крясък…
Гъсокът ги смири и викна:
– Грош не струва
да се гласува.
Че горе има каца в небесата
вдигнете си крилата!
Така. 99 Гъски – болшинство.
Че няма нищо – Орльо, малцинство.
***
А аз ще кажа думи дръзки –
презирам болшинство от гъски…
1976 г.
Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.
След Quiema das Fitas логично последва кратко затишие. Двуседмично затишие пред буря. И “бурята” си имаше име – остров Мадейра.
Заедно с една от съквартирантките, Аня от Полша, доста спонтанно купихме самолетни билети за остров Мадейра. Това стана в самото начало на месец март, а билетите бяха с дати в началото на юни. Взехме ги на изгодни цени, така че бяхме готови да ги “прежалим”, ако нещо с пътуването се обърка. До юни месец имаше прекалено много време, но това не попречи на ентусиазма ни. Още на следващия ден започнахме да навиваме хора за пътуването и на 31 май за Мадейра потегли група от 9 Еразъм студенти!
Мадейра не е сред популярните дестинации за българите, затова първо малко обща информация: остров Мадейра е автономен регион на Португалия. Намира се в Атлантическия океан. Площта на острова е 740,7 km² (площта на София е 492km², за да добиете по-ясна представа), а населението на острова е около 262 хил. души (по данни към 2011). Островът е с вулканичен произход, което определя силно планинския му релеф. Мадейра е разположен на 660 км западно от бреговете на Мароко, на420 км северно от Канарските острови. Широчината на острова е 20 км., а дължината 70 км. Официалният език е португалски.
Толкова знаех за Мадейра преди заминаването ни на 31 май. Беше достатъчно.
Мадейра се намира по-близо до Африка, отколкото до Европа, но е “собственост” на Португалия
Полетът беше от Лисабон, затова през нощта пътувахме от Коимбра с автобус, който ни остави на летището. Полетът от Лисабон до Фуншáл (главният град на остров Мадейра) трае около час и половина. Цялото петдневно пътуване беше меко казано емоционално и започна с кацането на самолета. Очевидно не бяхме се информирали предварително как се случва кацането със самолет на скалист планински остров в океана…
Хм, вълнуващо е, защото самолетът се снижава, снижава, а под нас има единствено океан. В един момент имах чувството, че се движим върху водата, а и това виждах през прозорците. Всички ЕРАЗЪМ студенти се споглеждахме уплашено и вероятно сме били само за снимка, когато най-после усетихме, че се движим върху цимент и спирачките на самолета много рязко се задействат.
Цялото това “представление” е напълно в реда на нещата, предвид релефа на острова. Самолетната писта се намира на брега на Мадейра (между океана и планините), доста къса е (затова толкова рязко се набиват спирачките) и пилотите, които летят до острова трябва да имат определен брой години трудов стаж. Всичко това го научих в последствие и слава Богу, защото, ако го знаех преди пътуването, нямаше да се “насладя” на емоцията. [в Youtube има доста видеа, който се интересува може са потърси “Madeira landing”].
Пистата на летището във Фуншáл (източник: Wikipedia)
Както повелява традицията, имахме резервации в хостели, където да спим, но по-интересното беше, че те бяха в различни селища в четирите краища на Мадейра, а ние за пръв път нямахме собствен транспорт. Градският транспорт беше на твърде големи интервали от време, а такситата щяха да ни струват доста, ако обикаляме пет дни с тях. Най-удобният вариант беше да наемем коли за целия престой, с които да обикаляме колкото и където искаме. Бяхме 9 човека, наехме два автомобила и всичко се нареждаше.
В рамките на 5 дни живеехме “по пътя” между хостелите, където нощувахме. Кацнахме във Фуншал, най-големия град на остров Мадейра. Летището се намира на около 10-тина километра от града. Когато се качихме на автобуса, с който се придвижихме до града, бяхме като малки деца, които не могат за отлепят погледите си от прозорците. Природата ни остави без думи, защото виждахме един различен свят, заобиколен от океан.
Намерихме хостела, оставихме багажа и тръгнахме на разходка из Фуншáл. Архитектурата не се различаваше от тази в континентална Португалия – тесни улички със сергии и търговци, уютни кафенета. Съчетанието между туристическа дестинация и град, в който животът върви с нормалното темпо, се получаваше.
This slideshow requires JavaScript.
На Mercado dos Lavradores (Пазар на производителите) можеш да опиташ всякакви плодове без дори да си купиш. Търговците нямат нищо против, дори самите те ти дават плодовете в ръцете, обясняват ти какво ядеш, откъде е, как се отглежда и пр. Не си купихме нищо, но хапнахме доста. Пазарът е толкова шарен и отвсякъде се носят всякакви аромати.
This slideshow requires JavaScript.
Може би не знаете или пък знаете, футболистът Кристиано Роналдо е от Португалия, по-точно от Мадейра и във Фуншáл има негов музей. Отидохме там заедно със Солéн (от Франция) и Сара (от Австрия). Очаквах да го намерим лесно и да е нещо помпозно, но се изненадах. Приятно. Музеят се намира в една малка улица, на приземния етаж от жилищен блок и ако не го търсиш, трудно ще попаднеш там случайно. Това ми хареса. /Година по-късно чух, че са направили паметник на Роналдо във Фуншáл, но когато бях там го нямаше./
Музеят на Роналдо се намира на тази улица
Сутринта на следващия ден във Фуншáл наехме въпросните два автомобила и пътешествието започна. Движехме се основно по крайбрежието на острова, като целта ни беше да направим пълна обиколка до последния ден, когато да върнем колите във Фуншáл и да излетим обратно. Пълната обиколка на острова е по-малко от 200 км и при други обстоятелства би отнела няколко часа. Ние, обаче, разполагахме с дни и планирахме да ги използваме пълноценно.
/Разказът става хаотичен, тъй като много неща заслужават внимание, последователността не е сред тях./
Първото, което ни направи впечатление, когато тръгнахме с колите бяха тунелите, защото бяха навсякъде. Излизаш от един тунел и пред теб виждаш следващ. А над тунелите, които са като издълбани в скалите, има построени жилища, в които живеят хора. /все още не съм виждала нещо подобно на друго място/
Тунели в скалите
Тунели в скалите и къщите над тях
Най-високата точка на Мадейра е 1810м (Pico do Ariero) и се намира в центъра на острова, типично за един вулкан /в случая изгаснал/. Още на втория ден решихме, че искаме да отидем там, безпроблемно се стига с автомобил, което означаваше, че няма да се катерим и да правим преход. Не ни отне повече от половин час, за да стигнем горе. Интересно беше как се променяха природата и климатът. Долу бе слънчево и топло, а колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-силен ставаше вятърът и в един момент се издигнахме над облаците, нямаше и помен от океана.
This slideshow requires JavaScript.
Кабу Жирау (Cabo Jirão) е местност с прекрасна гледка. Намираш се на 580м над океана. Буквално си наднего и чувството категорично си заслужава.
This slideshow requires JavaScript.
Сантана е един от 11те региона (селища или не знам как да ги наричам) на Мадейра. Има много характерни къщи, които са върху всяка картичка или магнит от Мадейра. В Сантана посетихме музей, където описваха подробно произхода на Мадейра векове назад, представиха го по доста интерактивен начин, беше интересно и вероятно, ако говорехме свободно португалски щеше да е чудесно (в групата имахме една бразилка, която разбираше и слушаше с интерес). Ако не се лъжа, бяхме изтървали обиколката на английски в конкретния ден и нямахме друг избор освен да слушаме на португалски.
This slideshow requires JavaScript.
По източното крайбрежие природа сякаш нямаше. Изчезнаха цветята, дърветата и палмите, беше пустиня. Имаше само скали и много силен вятър.
This slideshow requires JavaScript.
Плажовете на Мадейра нямат нищо общо с плажовете, които си представях при споменаването на думата остров. Тук маратонките са подходящите обувки, защото плажовете са просто скали. По-късно разбрахме, че има един “изкуствен” плаж (Porto Santo), където всяка година карат пясък от Мароко, през студените месеци океанът го отмива и “процедурата” се повтаря отново. Не отидохме на въпросния изкуствен плаж, затова пък посетихме естествените лава басейни в Порто Мониц (Porto Moniz). Водата беше доста студена, тъй като е океанска, но не липсваха смелчаги, които се изкъпаха в басейните.
This slideshow requires JavaScript.
Дойде и последния ден, благополучно стигнахме във Фуншáл, върнахме колите и се отправихме къв летището. Подобно на кацането, излитането на самолета пак беше екстремно, защото пистата е къса, теренът за набиране на скорост от самолета е малък и се издигнахме нагоре рязко като с изтребител /ако професионален пилот прочете нелепите ми обяснения, ще се смее много/.
Петте дни на остров Мадейра, минаха като един единствен. Ден, в който видях природа, изобилстваща от контрасти, едновременно с това концентрирана на много малка площ. Най-синият океан и инфраструктура, за която много европейски (и не само) държави мечтаят. Едно спокойно място в безкрайния океан, неслучайно наричано Перлата на Атланлантика. Време беше да се връщаме в Коимбра, защото сесията започваше…
Живеем в такова време, в което е повече от необходимо да учиш чужди езици. И нямам нищо против, обичам чуждите езици. Смятам, обаче, че езикът, който трябва да научим преди всички останали е българският.
Когато гледам новини или попадна на статия във Фейсбук как грамотността на българските ученици намалява все повече и повече или пък, че се обмисля премахването на пълния член и подобни “иновации”, се ядосвам. Излиза, че ще опростим българската граматика, защото видиш ли, българинът е оглупял. Не искам да критикувам нищо и никого, затова ще припомням някои правила, които често бъркаме, включително и аз.
Имам един приятел от Варна, който винаги поправя неправилната употреба на бройна форма. Постепенно всички останали в AIESEC, локална секция Варна, започнахме да се замисляме дали да кажем четирима ученикА или ученицИ. И така чрез майтапа си казахме истината и научихме правилото. Давам пример с редовната грешка, която правехме:
ГРЕШНО: В петък пристигат двама стажантА.
Не! Правилната форма е стажантИ. И още футболистИ, политицИ, докторИ и т.н. Ще го обясня елементарно – множественото число на съществително име, одушевен предмет от мъжки род завършва на И. Толкова.
Такъв въпрос има и в матурата по български език след 12 клас. В учебниците правилото е обяснено надълго и нашироко, продължава да се греши, а обяснението може да се направи по-просто.
Причината за тази публикация е, че се изнервям на медиите. Нямам проблем, когато хората около мен бъркат, и аз бъркам, обаче националните медии, и то в праймтайм, някак не върви да говорят за неграмотността на учениците, от една страна, и двама учителЯ, които протестират, от друга. Заслушайте се!
Българският бил сложен и пр. Прекрасно! Можем само да се гордеем с това.
В училище не обичах химията. Не я разбирах. Трудно ми беше и в часовете по немски. После, в университета, едва ли ще изненадам някого, статистиката никак не ми се нравеше. В края на краищата, дипломирах се напук на трудните уроци. И стана интересно. /предупреждаваха ни, но не го взимахме на сериозно/
Истината е, че най-трудните уроци започват след всички образователни институции..Най-трудните уроци са от учебника на живота и са персонализирани за всеки. Предателство, несполучлива връзка, загуба на близък човек, здравословен проблем, неподходяща работа – всичко това са уроци. От друга страна, урок е и запознанството с нов приятел, повишението в работата или пътуването в чужда държава.
Уроците са навсякъде около нас – ежедневно, ежеминутно. Не винаги, обаче, успяваме да ги разпознаем като такива. Понякога е нужно време, за да разберем, че онази връзка наистина не е била сполучлива и слава богу, че приключи. Или пък работата, от която ме уволниха, наистина не е била подходяща за мен. Сега вече знам какво да НЕ търся.
Животът преподава своите уроци по-трудния начин, за него това е единственият правилен подход. Нивото на ефективност на този подход зависи от ученика. Учениците без силна воля и самоинициатива трудно успяват да завършат учебната година и повтарят един и същ учебен материал, отново и отново. Няма лошо, всеки сам избира.
Животът не работи с учебна програма. При него няма понеделник до петък, първи/втори/пети час. Няма учебен план /доколкото ни е известно/, но рано или късно уроците се биват преподадени. Учителят е строг и взискателен и не прави компромиси. Днешните любимци са утрешните двойкаджии и обратно. Учениците “с връзки” не могат да разчитат вечно на това, защото връзките се късат.
Учителят Живот има едно прекрасно умение – индивидуален подход към всеки ученик. Винаги знае на какво и кога да те научи. Прави го по най-правилния начин. И ако в училище учителят винаги ни обясняваше защо цветът в епруветката се промени и как достигнахме до решението на задачата по математика, Животът не обича да обяснява и не го прави. Формата на обучение е самостоятелна, а тестовете идват без предупреждение.
Химията не съм я забравила, но нямам допир с нея, към този момент. Немският – разбрах, че “не е моят език”. Засега. Вече уча уроците на живота – понякога са брутални, факт! Но щом най-строгият учител иска така, нека я играем тази игра. 🙂
PS: Когато вечер си лягам, винаги си преговарям уроците от деня. Опитайте!
Това е една история от книгата “Нова земя” на Екхарт Толе, за която смело мога да заявя, че ме накара да се замисля и “дойде” в ръцете ми в правилния момент.
“След като две патици се сборичкат (това впрочем никога не трае дълго), те се разделят и излитат в противоположни посоки. След малко всяка патица енергично плясва с крила няколко пъти, с което освобождава допълнителната енергия, създала се в нея по време на боричкането. Полетът й продължава, все едно нищо не се е случило.
Ако патицата имаше човешки ум, щеше да продължи да си мисли за боричкането като създаде история за него. Историята й вероятно щеше да бъде нещо такова: „Не мога да повярвам какво онзи ми причини. Доближи се на по-малко от десет сантиметра до мен. Мисли си, че блатото е негово. Изобщо не се съобразява с личното ми пространство. Вече никога няма да му имам доверие. Следващия път сигурно ще направи друго нещо — само и само да ме ядоса. Сигурен съм, че вече планира какво ще е то. Ала аз няма да го търпя. Ще го науча аз него, ще му дам такъв урок, че ще ме помни“. И т.н., и т.н., умът изприда своите истории, продължава да ги мисли и да говори за тях дни, месеци, понякога дори години по-късно. Що се отнася до тялото, боричкането все още продължава и енергията, която то генерира в отговор на всички мисли е емоция, генерираща на свой ред още мислене. Това е емоционалното мислене на егото.
Виждате ли колко труден би станал животът на патицата, ако имаше човешки ум. А именно така се държат повечето човешки същества. През цялото време. Няма ситуация или събитие, които да са веднъж завинаги завършени за тях. Умът и създаденото от ума, „аз и моята история“, ги продължават и пресъздават отново и отново.
Това е история, вдъхновена от едно дърво. Дървото, което виждам всяка сутрин през прозореца на стаята си. История за новото начало, за мотивацията, за желанието за живот.
Януарска сутрин. Събудих се, вдигнах щорите и гледката ме изненада. Всичко беше покрито със сняг, продължаваше да вали и беше красиво. /Когато си легнах предишната вечер нищо не подсказваше, че ще вали изобщо./ Натрупа много и валя в продължение на няколко дни. Бях доволна, защото беше приказно красиво!
През тези няколко дни наблюдавах как едно от дърветата пред блока сякаш не се радваше на снега толкова, колкото се радвах аз. Клоните му бяха тънки и най-логично беше да помисля, че няма да издържат и в един момент, някаква част от дървото ще се счупи. Дори бях притеснена за колите, паркирани непосредствено под него. В продължение на три дни дървото клюмваше още и още.
Бях убедена, че дървото няма да издържи и беше крайно време част от него да се счупи, когато на следващия ден се изумих от това, което се случваше. Снегът беше започнал да се топи, беше слънчево, а дървото сякаш се събуждаше от зимен сън. В рамките на един ден се върна в обичайния си вид. Нямаше следа от цялото огъване под тежестта на снега през последните дни. Бях впечатлена. Направих някаква асоциация, след което си казах:
И щом едно дърво може, защо ти да не можеш?
Всички имаме трудни моменти. Моменти, в които се огъваме точно както дървото се огъваше под тежестта от снега. Всеки ден се огъваше повече и повече. Но единственото, което се оказа от значение е, че дървото се изправи. И “продължи”. Толкова.
Природата дава прости примери, които вярвам всеки може да асоциира с даден момент от живота си. Оглеждай се по-често. И щом едно дърво може, защо ти да не можеш?
Queima das Fitas – една седмица, която трудно ще опиша; едни емоции, които още по-трудно мога да предам. Но искам да опитам и ще го направя с огромно удоволствие, кеф, любов и saudade. /Португалската дума “saudade” няма точен превод на никой друг език, надявам се до края на публикацията да успея да я “преведа”./
“Saudade” не се превежда. Само човек, който учи в Коимбра, наистина ще разбере това чувство.
След великденската ваканция /и нашето едноседмичното пътуване/, Коимбра отново се изпълни със студенти и лекциите започнаха. През първия уикенд на месец май бях в Порто. След първото ни посещение в онзи дъждовен ден, сега времето беше чудесно. За пръв път пътувах без Солéн и не бях на мястото до шофьора. Това пътуване беше различно, компанията също – Даша и Томас от Чехия, две момчета от Финландия (Арту и Йоке) и аз. Различно беше и защото за пръв път не бях проучвала местата, където да отидем. Тъй като вече бях ходила, останалите разчитаха, че имам някаква представа от Порто и смятаха, че нямаме нужда от карта и пр. Вярно, имах някаква представа – дъждовна.
Спомням си, че паркирахме в историческия център на града, където паркирането не беше позволено, Томас остави бележка на стъклото на колата “Извинете, 3 минути” заедно с телефонен номер и тръгнахме да обикаляме. Времето беше прекрасно и се уверих, че Порто е много красив град. По традиция се обадих на Нина, като този път тя успя да ни покаже много повече неща. Впечатлявах се от гледките, от цветовете, от настроението, което носеше Порто.
Цветни къщи и кристално синьо небеЦентърът на ПортоЕдна от многото красиви гледки в ПортоКолата стоеше, където я бяхме оставили. Преди 5-6 часа.
В средата на месец май предстоеше още една едноседмична ваканция. Нямаше преподавател, който да пропусне да спомене Queima das Fitas в часа си, а колегите бяха в трескава подготовка. Бях чувала нещо за Queima das Fitas, когато бях във Варна /от Добо, който беше на Еразъм в Коимбра година по-рано/ и бях останала с впечатлението, че през деня е карнавал, а вечер има концерти. Нещо като карнавала в Рио де Жанейро?!
Бях любопитна и разпитвах португалците в университета, а отговорът почти винаги беше в “Ще бъде нещо, което не си виждала досега, ще спиш през деня, ще си навън през нощта, ще видиш“. Толкова. Без повече информация.
От другата страна на реката, която минаваше през града, издигнаха сцена, където щяха да бъдат концертите. В началото на май излезе и програма с изпълнителите, от които единствено Afrojack ми беше познат. Останалите бяха предимно португалци + няколко бразилци. Имах много големи очаквания, които сякаш се стопиха след като видях програмата. Тогава виждах ентусиазма на колегите в университета, които очевидно подготвяха нещо и се вдъхновявах отново. Когато пуснаха в билети в продажба (пакетни 7-дневни билети), бяха изкупени за 2-3 дни, а за тези, които не успяха да си вземат, остана опцията да купуват билети ден за ден на място.
Датите бяха 9-16 май и на 8-ми започвахме с вечер на специалността. Специалността, в която учех, Comunicação Organizacional, щяхме да бъдем в една от най-големите, дори може би най-голямата, дискотеки в центъра на Коимбра. Вечеря в най-голямата дискотека?!
На 8 май, 2014г. бях в еуфория. Не само защото започваше Queima и не само защото имаше вечер на специалността, която очаквах с нетърпение понеже имах хубави спомени от първата вечер на специалността. Бях в еуфория, защото на следващия ден пристигаше важен гост /Кари, обичам те/. Карина е най-добрата ми приятелка, а какво по-хубаво от това да споделиш най-хубавата седмица от Еразъм преживяването си с най-добрата си приятелка?
Та, връщам се на 8-ми вечерта. Атмосферата в NB (името на дискотеката) беше много, много различна от всички предишни пъти, в които бях я посещавала. Имаше дълги маси за хранене, на екраните отстрани вървяха снимки, с които колегите правеха равносметка за изминаващата учебна година и всички тръпнеха в очакване да стане полунощ, когато да се качим до стария университет, в подножието, на който се намираше NB.
NB
В 00:00ч. започваше т.нар. Serenata – церемония, която поставя начало на Queima das Fitas. Когато се качихме, виждах единствено студенти с обичайните черни наметала. Бяха навсякъде, бяха хиляди и това, което ме изненада беше, че независимо колко еднакви изглеждаха, успявах да различа познатите лица. Отнякъде се чуваше музика – т.нар. fado, традиционна португалска музика. Беше бавна, всички мълчаха и дори плачеха. Уви, не разбирах какво пее някой от някъде, защото не виждах откъде идва тази музика, но ми стигаше да наблюдавам емоциите на всички около мен.
Serenata и старата катедрала в Коимбра /от тук е идвала музиката, а ние се намирахме доста по назад/
Такова беше дългоочакваното начало на Queima – много емоционално! Прибрах се на сутринта, спах малко и преди обяд се качих на влака за Порто, където около 13ч. трябваше да кацне самолетът с Карина. За пръв път чаках някого на летището /обикновено другите чакаха мен/. Спомням си пеперудите в стомаха ми всеки път, когато поглеждах към таблото с Пристигащи и търсех с очи полет от Лондон /от там идваше тя/. След три месеца, в които почти не бях говорила на български, още по-малко на живо /изключвам Skype/, три месеца, в които тепърва създавах приятелства с много нови хора, най-после имах най-добрата приятелка, тук и сега!
Хванахме влака за Коимбра и отидохме в квартирата. Нямах търпение да я запозная с хората, с които живеех, с моите Еразъм приятели, да я разведа в Коимбра и имах дори план за пътуване, защото трябваше да види колко прекрасна е Португалия в моите очи. Имахме само няколко дни на разположение. Планът беше през деня да пътуваме до “по-важните” градове, през нощта да сме на концертите в Коимбра. /И някъде там да ни остава време да спим./ Още същата вечер отидохме на първия концерт, Карина се запозна с доста Еразъм студенти, които вече бяха чували за нея, както и тя за тях, и си прекарахме много добре.
Нека опитам да опиша обстановката на концертите – една голяма сцена, 4-5 импровизирани дискотеки в шатри около нея и доста места за хранене. Всичко това беше заградено и пропускателният режим бе строг. Строг, защото влезеш ли веднъж за конкретната вечер, излизаш, когато искаш да си ходиш, защото билетът важи за едно влизане.
Входът на Quiema das Fitas
Следващият ден правеше изключение от плана за пътуване, защото през града щеше да има шествие с камиони, от които португалски студенти ще хвърлят кенчета бира. Трескавата подготовка, в която бяха колегите ми от университета, бе за този конкретен ден,за да направят камиона на нашата специалност много, много красив. Украсата на всеки камионе ръчно изработена от студентите. Всяка специалност от двата университета в града участва в шествието (т.нар. Cortejo), което шествие тръгва от стария университет (до квартирата) и минава през централната част на града. В Cortejo 2014 участваха над 100 камиона, като редът бе предварително публично оповестен.
Когато сутринта на 10 май с Карина тръгнахме за Cortejo, си казахме, че ще гледаме, ще правим много снимки и видео, без да участваме в “поливането с бира”. Така казаха и другите Еразъм студенти, с които се събрахме на място. Така и стана. В началото. Докато камионите все още се събираха и подреждаха, ние снимахме, а площад Praça da Republica се изпълваше със зрители от всички възрасти.
Cortejo започваше
Шествието тръгна, ние се позиционирахме на стратегическо място с чудесна гледка. Имаше оркестранти, имаше музика и всичко беше много цветно. Камионите е движеха много бавно, за да успяват студентите в тях да дават бира на всеки, който си протегне ръката нагоре. Когато видях няколко от Еразъм студентите с бира в ръцете разбрах, че трябва да се отдалеча. Усетих как някой излива бира във врата ми. Изпищях! Но беше достатъчно шумно, за да не чуе никой. Не харесвам миризмата на бира, особено по дрехите си. Нали си бяхме обещали нещо… И тогава още бира, този път по косата ми. И се започна! Прибрах фотоапарата, отидох до поредния камион за бира и поливах когото видя.
Това продължи повече от 3 часа, камионите не свършваха. Бях мокра, цялата миришех на бира, но какво толкова? Всички около мен бяха. И Карина беше. И Еразъм студентите бяха. Освен мокри, бяхме и гладни, но не ни беше удобно да влезем където и да било в този си вид. Само в началото. Видяхме как хора влизат и излизат от всички заведения за бързо хранене във вид, сходен с нашия, и с Карина се “престрашихме” да влезем.
Вечерта бяхме на концерт и на следващия ден разгледахме Коимбра. Старият университет – качихме се на кулата му, откъдето виждаш целия град. На метри от кулата се намира библиотека Joanina, която също е сред важните места в Коимбра – в бароков стил, от 18ти век. После отидохме и до реката и си направихме хубава обиколка. Трудно ми беше да повярвам колко тих и спокоен е градът през деня!
Пътят до върха кулата са тези симпатично тесни стълбиКоимбра от високо
Беше понеделник и дестинацията беше Лисабон. С влака бяхме там за около два часа. Времето беше слънчево, този път щях да разгледам столицата както трябва /последния път, след пътуването в Algarve, едва разгледахме Лисабон отгоре отгоре/. С Карина си бяхме набелязали конкретни места, които да посетим и ги намирахме. Важно уточнение: понеделник е почивен ден за всички забележителности в Лисабон и ние го научихме едва когато вече бяхме там. И все пак, това не ни попречи да направим една много голяма обиколка. /Имаме повод да отидем пак./ Вечерта бяхме в Коимбра.
This slideshow requires JavaScript.
Бързо свикнах с интензивния ритъм на Quiema – парти през нощта, пътувания през деня. Вече разбирах защо няма лекции през тази една седмица. Беше специална седмица, Карина беше тук и се чувствах “у дома”.
Неусетно дойде време Кари да заминава, но преди да се качи на самолета имахме половин ден за разходка в Порто. Знаех къде да я заведа, какво да покажа и, все пак, откривахме нови неща. Река Douro, която преминава непосредствено до Порто, разделя двата града – Porto, от едната страна, и Villa nova de Gaia, от другата. Преходът между двата града отнема по-малко от 3 минути, с нормална крачка, просто преминаваш по някой от красивите мостове. Порто е известен с едноименното вино Vinho do Porto (Port Wine), а всъщност множество винарски изби, произвеждащи това вино, се намират в Gaia.
Хапнахме в един много малък ресторант на една много тясна уличка. Franchesinha е нещо типично за Португалия и представлява голям сандвич с няколко вида месо, огромно количество пържени картофи и пържено яйце. Колкото и да си гладен, това е огромно ястие за един човек, според мен. Португалците сякаш са свикнали.
This slideshow requires JavaScript.
Карина отлетя, а аз хванах влака за Коимбра. Бя щастлива, че споделих тази вълшебна седмица с нея. Quiema das Fitas категорично бе нещо невиждано за мен досега. Не исках последната вечер от Quiema да свършва и сигурно затова стоях на концерта до сутринта . Слънцето изгряваше и наистина трябваше да си ходим.
Така изглеждаше централната пешеходна улица в Коимбра всяка сутрин след концерт и до обяд нямаше и следа от партитоА така изглеждаха обувките ни след всеки концертПоследната снимка от Quiema das Fitas 2014
Та, ако се върна на това, с което започнах – значението на saudade. За мен, saudade е онова чувство, когато си много тъжен, че е дошъл краят на нещо прекрасно и все пак се усмихваш, дори и само вътрешно. Усмихваш се широко! Истината е, че Saudade е емоция, която всеки усеща сам за себе си. От деня, в който приключи Quiema das Fitas 2014 я усещах всеки ден. Повече или по-малко, но я усещах. Ако трябва да разделя Еразъм на две части, то ще са Преди и След Quiema das Fitas.
Използвах я постоянно. Всеки ден, по много пъти. И никога не се бях замисляла колко песимизъм съдържа в себе си. Абсурдна и сбъркана е.
Обяснявам – елементарно е! Думата “дано” е съставена от две срички “да и “но”. Работата е там, че тези две срички сами по себе си, са противоположни. Първо казваш “Да!” и се съгласяваш. Веднага след това, обаче, идва негативното “Но, !”, което може да се тълкува като оправдание, например.
“Дано не ме скъсат на изпита утре!”
“Дано!” /Да, но/
Едва ли съществува език, в който да има дума с подобен строеж. Все едно на английски да казваме ‘yesbut’?!
Сещам за популярни български песни -“Дано, дано, дано! До всяко добро същество застане поне още едно” и актуалния отговор от близкото минало “А дано, ама надали!”. Уж позитивна, за мен се превърна в една от най-негативните думи в българския език. Който, за щастие, е богат и предлага алтернативи.
С какво замествам “дано”?
Надявам се!
Дай Боже!
/Приемам предложения за още заместители, ще се радвам да пишете в коментарите :)/
Промяната не става от днес за утре, отнема време да премахнеш често използвана дума от речника си. При мен се получи за около месец. Още едно доказателство, че когато има желание, има и начин!
* Специални благодарности на Юлия! Радвам се, че те познавам!
В началото на април продължавахме да търсим двама желаещи за великденското едноседмично пътуване. Отне ни време и дори обмисляхме алтернативи – Солéн да се прибере във Франция, а аз тепърва щях да решавам. /И все пак, надеждата умира последна./
Седмица преди ваканцията имахме един уикенд за кратко пътуване. Градовете, които посетихме бяха Урéм, Фáтима и Назарé (Ourém, Fátima, Nazaré). В Урем това, което трябваше задължително да се види, бе замъкът. За някой – нищо повече от обикновени камъни, за мен беше красиво и загадъчно и можех дълго да се разхождам там. Бяхме сами, беше тихо и спокойно, не разбираш как една разходка те връща векове назад. Не на последно място, от всички страни се разкриват впечатляващи гледки! Фáтима е най-религиозният град в Португалия, нещо подобно на Ватикана, в значително по-малки размери. Беше неделя и ние “уцелихме” момента, в който хората си тръгваха от катедралата след неделната литургия. Такъв малък град, а толкова много хора на едно място! Завършихме с Назарé – тук е регистрирана най-високата вълна в света. Малко след това пътуване научих, че Португалия е една от най-желаните и благоприятни дестинации за каране на сърф. Отново уникални гледки!
Замъкът в Урем (не разбирам как е построен на такава неравна повърхност, сякаш всеки момент ще падне, но си стои там от Средновековието)Замъкът в УремФатимаНазарé
Време беше за великденската ваканция. Повечето португалски колеги не бяха от Коимбра и затова планираха прибиране по родните места, а Солéн и аз планирахме едноседмично пътуване по южното крайбрежие на Португалия (цялата област се нарича Algarve) и малко от Испания, по-конкретно Севиля.
1500 км за 7 дни
Когато Даша и Андреа от Чехия казаха, че ще се присъединят, веднага започнахме да проучваме какво и къде трябва да се види и така да изберем градовете, в които ще нощуваме. Беше малко по-трудно от организационна гледна точка спрямо всички пътувания досега. Поради липсата на хостели в някои от градовете, в които бяхме замислили да нощуваме, променяхме и маршрута, но в края на краищата, резервациите бяха направени още докато сме в Коимбра и багажът беше приготвен. На 11 април тръгнахме.
През първите два дни бяхме по западното крайбрежие и времето беше приятно облачно и хладно. С хостелите беше интересно – всеки ден на ново място, прехвърляхме багаж от колата в стаята и на следващата сутрин го връщахме обратно. В някои хостели бяхме в стая за четирима, беше идеално. Случваше се, обаче, да сме в стаи за 8 или 12 души и тогава – почти никакъв шанс да спим. Запознавахме се с хора от цял свят, слушахме историите им, ние им разказвахме историите си. На следващия ден: ставане не по-късно от 7ч., закуска и към следващата дестинация.
Първата ни нощувка беше в Сетубал (Setúbal) – малко симпатично градче, не много далеко от Лисабон (на юг от столицата). Когато пристигнахме, отне известно време да открием хостела, да се настаним и чак след това да разгледаме града. На следващия ден минахме през Синеш (Sines), а там имаше Панаир на пролетта (Feira da Primavera) и всичко беше цветно, много цветно. Нощувахме в Сагреш (Sagres). Сагреш се намира най-долу и най-вляво по границата на Португалия, което означаваше, че от следващия ден тръгваме по южното крайбрежие и очаквахме промяна в климата.
В Сагреш имахме интересно преживяване с хостела, който беше сякаш в нищото, много тихо и спокойно място, къща с табела Good feeling (името на хостела) и дървена врата, която беше вход, но беше заключена! За щастие имаше звънец, на който звъннахме веднъж, после два, три пъти и след пет минути едно момче/мъж ни отвори, видимо сънен (беше следобед) и каза, че не очаквал да дойдем само за една нощувка, но веднага ще ни даде легла. Обаче, в различни стаи и с различни хора. Имаше няколко групи сърфисти от различни европейски държави, които ставаха рано и се прибираха късно със сърфове под ръка. Имаше хора, които пътешестват по света и разказваха вълнуващи истории. Питаха ни откъде сме и веднага започваха “Бях във Франция/Чехия/България през … година” или “Не съм бил(а) все още, но планирам да отида. Кажи ми какво да посетя?” Обстановката на това място беше различна – беше уютно, спокойно, на края на Европа. Без грам суета!
В Сетубал не изневеряват на традицията с прането на необичайни места
Панаир на пролетта, Синеш
Облачно и хладно, някъде по пътя за СагрешХостелът в Сагреш
Ден 3 беше динамичен, крайната дестинация, където щяхме да нощуваме бе Албуфейра (Albufeira). Вече бяхме в Algarve и постепенно ставаше все по-топло и по-слънчево. Пътят ни минаваше през Лагош и Портимао (Lagos, Portimao), като и в двата града се разкриваха уникални гледки. Когато пристигнахме в Албуфейра, по най-бързия начин открихме хотела (оказа се супер близо до плажа), сложихме бански и прекарахме целия следобед, чак до вечерта, на плажа. Мисля, че спахме доста, беше най-сладкият сън за цялото пътуване.
Албуфейра е топ курортът в Algarve и там е трудно да чуеш португалска реч. И туристите, и обслужващият персонал говорят единствено на английски. Решихме да вечеряме навън, имаше страшно много заведения. Пред всяко стояха по 4-5 от т.нар. “викачи” и дълго избирахме къде да седнем. Спряхме се на едно огромно и претъпкано заведение на брега на морето – първо, защото вече бяхме изморени от обикаляне и второ, вероятно, защото викачът добре си свърши работата. Поговори си с нас, разбрахме, че е от Румъния и за второ или трето лято работи в Албуфейра, португалски почти не говореше, пък и не му беше нужно. Та, влязохме във въпросния ресторант и веднага ни намериха маса. Бяхме 4 момичета, обслужваха ни 4 сервитьори! През 10 минути при нас имаше някой от персонала, с когото си говорехме, което ме впечатли предвид, че заведението беше огромно и препълнено. Шегуваха се, показваха ни как точно се ядат морските деликатеси, които си бяхме поръчали (приборите бяха доста необичайни и не знаехме какво да правим с тях). Част от персонала, който ни обслужваше, също не бяха португалци. Момичето е полякиня, едното от момчетата – италианец (говореха само английски). Нямахме никакви забележки по обслужването, това определено беше гала вечеря (както показа и сметката). Заслужаваше си, топ курорт, все пак.
ПортимаоПлажът в АлбуфейраГала вечерята в Албуфейра, заедно с обслужващия ни персонал
Ден 4 – Фаро, Олао, Тавира (Faro, Olhao, Tavira). Фаро е най-големият град в района Algarve, с летище. Отново гледките бяха впечатляващи. По обед вече бяхме в Тавира, където щяхме да нощуваме. Градчето беше много близо до границата с Испания. Следобеда прекарахме на плаж Монте Гордо (Monte Gordo), за който знаехме от един наш колега от университета. Беше необитаем, неохраняван плаж, на който не виждахме края. Нямаше други хора освен нас, което беше прекрасно. Имахме нужда да презаредим, защото на следващия ден ни чакаше доста път из Испания.
Плажът в Монте Гордо
Ден 5 – влязохме в Испания и първото нещо, което ни зарадва е, че не трябва да плащаме за магистрала. Други разлики с Португалия не намирахме. Засега. Преди обяд пристигнахме в Севиля (Sevilla), трудно открихме хостела и още по-трудно намерихме паркинг за колата, защото в централната част на града уличките са ужасно тесни. Когато все пак открихме хостела, настанихме се и веднага тръгнахме да обикаляме.
Първото, което ни направи впечатление бе, че градът е много красив, но навсякъде имаше заграждения и сякаш беше в ремонт. Целият град. По-точно, центърът на града. Жалко, може би не сме уцелили момента. Второто, което лично на мен, а и не само, ми направи лошо впечатление – испанците не обичат да им говориш на португалски. Бяхме в едно кафене и когато сервитьорът дойде, ние поздравихме, по навик, на португалски, той ни отвърна на испански и веднага ни попита, отново на испански, “Говорите ли английски?”. Испанският и португалският звучат еднакво за страничен наблюдател, но португалският е малко по-сложен и интересното е, че за португалците е лесно да разбират испански, но не и обратното.
Продължихме с разходката и стигнахме до централния площад на Севиля. Не обичам да изпадам в крайности, но беше красиво, много красиво, едно от най-красивите места, които бях виждала дотогава. Определено се усещаше промяната в климата – в Португалия беше топло, в Испания беше горещо.
Хостелът беше в уличката насрещаПлощадът в Севиля (Plaza Mayor Seville, като напишеш това в Google, снимките са значително по-професионални)Загражденията в СевиляИ още заграждения
И все пак имаше причина за всички заграждения и столове по улиците. Причината не беше ремонт, а това, че беше Страстната седмица(Semana Santa de Seville), което се оказа специална седмица за града. Има шествия всеки ден. Още нещо, което виждах за пръв път и което, ако бях видяла в Интернет, по телевизията или някой ми го беше разказал, едва ли щях да запомня. Но когато видиш с очите си хиляди хора, облечени по този начин, при температура от над 35 градуса, вървейки из цялата централна част на Севиля, просто няма какво да кажеш. Поне аз, нямам.
Част от шествието в СевиляДруга част от шествието в Севиля
На следващия ден отново обикаляхме из Севиля, този път с колата. Бяхме влезли в някакъв район, забранен за автомобили, но никоя от нас не беше видяла знака и проведохме забавен разговор на много езици с един полицай, който в последствие си повика подкрепление от още двама полицаи. Разбраха, че сме безобидни Еразъм студенти и ни изпратиха да си ходим в Португалия.
Вечерта вече бяхме в Éвора, обратно в Португалия, а хостелът беше на самия център на града със страхотна гледка. Бяхме изморени от пътуването, а пък със Солéн веднъж вече бяхме идвали тук, затова си останахме в хостела. Даша и Андреа излязоха за малко, но бързо се прибраха. На последния етаж, хостелът имаше открита тераса, където прекарахме вечерта в женски приказки с португалско вино, наслаждавайки се на красива нощна Éвора.
Импровизирана вечеря в хостелски условия (Еразъм условия, за да съм коректна)Хостелът в Éвора
За последния ден бяхме планирали да разгледаме Лисабон. Станахме по-късно от обичайното и още в Éвора подозирахме, че само транзитно ще минем през Лисабон, а друг път ще го разгледаме подробно. Все пак, опитахме. Даша и Андреа имаха приятел от Чехия, който беше на Еразъм в Лисабон и който ни показа малка част от интересните неща в столицата единствено поради нашата липса на енергия за повече. Стигнахме до централната част на града и седнахме в едно кафене. Няколко часа просто стояхме там, наблюдавахме хората, които вървяха по улицата и стигнахме до заключението, че всяка от нас има нужда от леглото си в Коимбра. В такива моменти не исках да съм на мястото на Солéн – трябваше да шофира още над 200 км.
Типичните за Лисабон трамваи на много, много години. (имат си и модерни, но това е “забележителност”, на която трябва да се качиш)Лисабон (Miradouro das portas do sol)От колата – в хостела, от хостела – в колата. И така, всеки ден в продължение на 7 дниНямаше време за губене, трябваше да хапваме “на крак” между спирките.Деликатес!
Солен, Даша и аз се прибрахме в Коимбра, Андреа остана в Лисабон, очакваше гости. Едва когато се прибрах, наспах се и започнах да разглеждам снимки, осъзнах какви късметлийки сме и колко правилно е, в повечето случаи, да елиминираш очакванията си. Така направихме ние – избрахме някакъв маршрут, обещахме си, че ще се забавляваме и нещата се случиха сякаш от само себе си. И се случиха много, много добре!
Вече познавах Еразъм студентите от моя университет. Непосредствено след партито в Аграрния факултет имахме група във Facebook, разменихме си телефоните и правехме общи планове.
(първи) Пикник край реката
Направихме си пикник в парка до реката в центъра на града и едно стана ясно тогава – всички искахме да пътуваме из Португалия. Някои дори вече бяха попътували, основно с организираните екскурзии от ESN (ERASMUS Student Network – доброволци, които искат да представят държавата си по най-добрия начин пред чуждестранните студенти и да намерят нови международни контакти). Правеха чудесни пътувания и показваха най-най-доброто, но аз така и не се включих в нито едно от пътуванията с тях. Изглежда, че пътуването с автобус, много хора и екскурзовод не е моето нещо.
Момичето от Франция, Солéн имаше собствената кола и както стана ясно от разговорите ни по време на общите лекции по Маркетинг на туризма (два пъти седмично), и двете искахме да пътуваме. И така, на лекцията във вторник решавахме къде ще ходим през уикенда. До лекцията в четвъртък намирахме още желаещи, с които запълвахме местата в колата и за петък оставяхме организационната работа. Моята “задача” беше предварително да проуча местата, които би било хубаво да посетим. За тази цел Tripadvisor свърши чудесна работа. Имахме карта на Португалия, Солéн шофираше, аз бях навигатор и DJ, а на задната седалка компанията беше пълна!
Картата беше неотлъчно до нас
Започнахме със северна Португалия. Допитвахме се за дестинации до португалските си колеги, които винаги с гордост говореха за държавата си и бяха щастливи да ни кажат къде е задължително да отидем, какво си струва да видим и какво от местната храна да опитаме. На следващата лекция по Маркетинг на туризма, преподавателката започваше часа с въпроси към нас “Как мина уикенда, Къде бяхте и какво видяхте?”. Колегите ни слушаха с интерес и любопитство. С интерес, защото, когато чужденец говори за твоята държава я виждаш по нов начин и с любопитство, защото бяхме ходили на места, където самите те все още не бяха. Не на последно място, така ги насърчавахме да говорят на английски, защото в началото се притесняваха. В крайна сметка, имахме т.нар. win-win situation, от която печелихме всички.
Първото ни пътуване беше до Порто (вторият по големина град в Португалия, на португалски Porto се произнася Порту и на доста места в България се изписва по този начин). Беше един много, много дъждовен ден. Надявахме се, че ще спре в един момент, за да успеем да видим нещо, но така и не спря. Знаехме, че има кула, от която се вижда целия град и започнахме с нея. Намерихме я, платихме вход и се качвахме по едни тесни вити стълби известно време. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-тясно ставаше. Когато най-после стигнахме до върха, гледката ни изненада, защото съвсем логично при такъв дъжд да не видим друго освен облаци. А бяхме така ентусиазирани. Добро начало, тъкмо имахме причина да дойдем отново в Порто. След преживяването с кулата седнахме в първото кафене, което видяхме и си постояхме дълго там.
Дългоочакваната гледкаПрекарахме известно време в кафето
Нина, българката, с която се запознах в самолета при идването ми в Португалия, живее в Порто и аз бях обещала, че ще се видим, когато отида там. Следобеда прекарахме с нея и тя ни разведе, доколкото позволяваше дъждът, който така и не спря преди да се приберем в Коимбра.
През следващия уикенд бяхме в Авейро (Aveiro). Градът е наричан “португалската Венеция“, тъй като наподобява на италианския град – каналите, лодките и китните магазинчета за сувенири. Направихме обиколка на градчето с лодка, след което опитахме традиционна португалска и местна кухня и се разходихме из цветните тесни улички.
Авейро
Това беше денят, в който за пръв път видях океан! Бях впечатлена и веднага направих разлика между морето във Варна и това, което виждах. Останалите момичета пък бяха впечатлени от реакцията ми. Не на последно място, осъзнах огромното предимство на пътуванията с приятели и собствен транспорт. Спирахме във всеки един момент, когато виждаме нещо интересно. Така, всъщност, се озовахме на брега на океана – спонтанно и непланирано. Това беше един ползотворен, слънчев уикенд.
Първа среща с океана
Нов уикенд, нова дестинация – Фигейра да Фоз (Figueira da Foz). Малко градче, за което чувахме често от колегите в университета и обсъждахме често с Еразъм студентите. Причината – това е най-близкият плаж до Коимбра. Тъй като Коимбра не беше по крайбрежието на океана и реката не ни бе достатъчна, бързо научихме, че мястото за плаж е Фигейра да Фоз. И в средата на март, нетърпеливи тръгнахме (на плаж). Дилемата, пред която бях изправена преди тръгването, беше да си облека ли бански под дрехите и изобщо трябва ли ми бански? В Коимбра времето не изглеждаше плажно, но знае ли човек. В крайна сметка тръгнах без бански и хавлия, защото не си представях, че ще вляза в океана през март, нито, че ще се пека на “силното” слънце.
Когато пристигнахме, бързо намерихме плажа и видяхме познати лица! Всъщност, единствените хора на огромния плаж бяха още Еразъм студенти от моя университет. Доколкото си спомням, не се бяхме уговаряли нищо с никого освен с хората, с които пътувахме в колата на Солéн, а се оказа, че още две коли идват от Коимбра + 5-6 души, които бяха дошли с влак. Бразилците се излежаваха по бански, финландците бяха в океана, а на мен ми беше студено дори да си съблека якето (в началото). Нелепа ситуация, но съм сигурна, че не беше повече от 21-22 градуса. Беше едва месец март и знаех, че тепърва ни очакват слънчеви дни за плаж, така че не бързах да се къпя в океана.
Добре се чувствах с яке
Известно време се разхождах по плажа. Не казвам плажната ивица, защото не беше ивица. Беше огромно пространство, покрито с пясък. И толкова. БЕЗ кафенета и ресторанти, БЕЗ чадъри, за които трябва да платиш, БЕЗ хотели. И това е централният плаж в град Фигейра да Фоз, в самия град. /Наблягам, защото добре си спомням как изглеждаше централният плаж във Варна през 2012 година и после за една зима всичко се застрои със заведения и дискотеки и плажна ивица не остана. Съгласна съм, че има значителна разлика между широчината на плажната ивица при море и океан. И все пак, изпитвах и продължавам да изпитвам някаква носталгия./
Дестинацията за следващия уикенд беше Éвора (Évora) – град в централна Португалия с богата история и паметници на културата. Бяхме решили, че този път няма да използваме магистрала (основно, за да спестим парички, тъй като магистралите в Португалия са платени), което беше доста смело и мисля, че не го повторихме. Солéн беше възмутена от междуградския път, според нея имаше прекалено много дупки и неравности. Според мен, просто имаше доста завои и липсваха табели, което ни забави /дупки по пътя нямаше, казвам го с ясното съзнание на човек, живеещ и пътуващ по пътищата на България/.
По път за Éвора
В центъра на Éвора има умален “двойник” на Партенона в Гърция. Бързо го открихме, но повече време търсихме т.нар. Капела от кости (португалски – Capela dos Ossos, англ. – Chapel of Bones). Струваше си и търсенето, и чакането, за да влезем. За пръв път виждах нещо подобно и се впечатлих, беше зловещо. В близост до Éвора има “двойник” на Stonehenge, който търсихме още по-дълго. Вървяхме по една тясна пътечка и стигнахме до един самотен камък. Бяхме избрали грешната тясна пътечка. Върнахме се и тръгнахме по другата тясна пътечка и най-после стигнахме до целта – много камъни.
ÉвораКапела от костиСамотният камък“Семейството” от камъни
И още едно нещо ме впечатли в Éвора, а после разбрах, че е типично за цялата страна. Говоря за начина и местата, на които слагат прането си. Мисля, че снимките казват достатъчно. Имам си колекция от такива.
За последния уикенд от март със Солéн избрахме дестинациите Амаранте, Гимареш и Брага (Amarante, Guimarães, Braga), отново в северна Португалия. Новото беше компанията, с която пътувахме – италианките Сара и Джулиана. Те учеха в друг факултет на нашия университет и сигурно затова чак сега пътувахме заедно, до този момент се бяхме засичали твърде рядко (бяха от отбор Bitches на партито за Добре дошли).
Та, за пътуването – беше едно от най-ползотворните, защото за един ден посетихме три красиви града с характерните за тях замъци. Чувствах се “у дома”, в някакъв предишен живот съм живяла в такава епоха и в такъв замък – 100%. Допълних колекцията снимки с пране – централният площад на Гимареш (Guimarães) беше цветно “украсен” в едната си част.
ГимарешБрагаНова снимка а колекцията
Месец март приключи. Бяхме си попътували, “влязохме” в ритъм. Наближаваха великденските празници, с което и едноседмична ваканция за университета. За Солéн и мен беше ясно, че ще пътуваме, беше ясно и, че е време да тръгнем на юг, по-конкретно южното крайбрежие на Португалия. На връщане планирахме да разгледаме и Лисабон. Оставаше да намерим още двама желаещи.
Оказа се трудна задача. Бяха празници и много от Еразъм студентите щяха да се прибират в държавите си или поне да имат гости – роднини и приятели, в Коимбра. Дори Солéн понякога се замисляше дали да не се прибере във Франция, но аз нямах подобна опция, нито желание да се прибирам в България. Не още.
Продължавахме да търсим хора. Да агитираме, да “рекламираме”. Едни хора се съгласяваха, на следващия ден се отказваха. Това пътуване се оказа доста амбициозна идея, чиято реализация беше малко по-трудна, отколкото ни се искаше. Правехме невъзможното!
Бе зноен летен ден. В реката
Mon Georgieva 