Португалска приказка (част 6 и 1/2)

Заминах на Еразъм с идеята, че ще уча през семестъра и след като приключа с изпитите, ще имам време да пътувам из Португалия. Затова самолетният билет за прибиране в България беше чааак за края на юли. (същевременно имах и билети за пътуването до Мадейра, за което вече писах, с което наруших хронологията на случките…затова сега пиша част 6 и 1/2) 🙂

DSC03885

Quiema das Fitas приключи в средата на месец май и оставаше една седмица до края на семестъра. Седмица, в която правихме контролни всеки ден, на 31 май учебните занятия приключиха и през юни започваше изпитната сесия. Но, имаше нещо, което не знаех – в случай, че съм съгласна с оценките от контролните, нямаше нужда да се явявам на изпити. Изпитите щяха да бъдат на португалски и прецених, че оценките от контролните са повече от ок.

И какво се оказа – имах два свободни месеца до прибирането в България. Имаше още една подробност – всеки Еразъм студент имаше билет за прибиране у дома с дата, различна от моята, аз бях с мнооого късна дата – 17 юли. Имах добро предчувствие, както и стана 🙂

Quiema das Fitas приключи и разбираемо всички се чувствахме изтощени. Това беше незабравима седмица с много емоции и почти никакъв сън. Затова когато още на следващия ден след края на празника, Томас от Чехия ми се обади с думите “Довечера Якуб ще празнува рождения си ден на плажа в Лисабон, приготви си спален чувал и топли дрехи за през нощта, ама и бански и джапанки вземи за утре.” аз категорично отговорих “Остави ме да спя!!!”. И продължих да спя, не мисля, че изобщо осъзнавах случващото се.

… Телефонът звънна отново. Този път беше Даша, отново ме убеждаваше за Лисабон и почти успя до момента със спалния чувал, просто защото нямах такъв. Тя, обаче, веднага каза, че някаква по-голяма завивка ще свърши работа. Ще намерим и след 2-3 часа тръгваме за Лисабон.

Разсъних се и набързо приготвих нещо като багаж. За спален чувал щеше ми послужи завивката, с която спях. Телефонът ми звънна отново, Томас каза, че след 10 минути ще бъдат пред блока и някой ще се качи да ми помогне с багажа.

Колата беше пълна – Томас /от Чехия/ шофираше, Даша /също от Чехия/, Джулиана /от Италия/ , Дамиан /от Полша/  и аз. Пътуването до Лисабон премина в разговори за изминалата седмица и неусетно бяхме стигнали. Плажът, на който отивахме, се казва Costa de Caparica и всъщност се каза доста в покрайнините на столицата.

Отидохме и открихме широк пуст плаж. Или сме подранили, или сме объркали мястото. Плажът, обаче, ни харесваше и момчетата почнаха да правят огън, за да вечеряме. Пък и искахме да си имаме огън. Бяхме и гладни, защото май никой не помнеше от кога е ял нещо различно от бързи закуски през изминалата седмица.

 

This slideshow requires JavaScript.

И докато си говорехме, редейки съчките за огъня, чухме силен мъжки глас “Йееее, Коимбра са тук!”. Беше Якуб – рожденикът, също Еразъм студент, също от Чехия, приятел на Даша и Томас,  когото всъщност бях виждала някъде, трябваше ми малко време и щях да се сетя. Та, Якуб пристигна с част от гостите, бяхме на правилното място, рожденикът каза, че очаква още хора, които идват. Направи ми впечатление, че никой не носеше спален чувал. И сигурно беше логично – всички освен нас 5мата живееха и учеха в Лисабон и имаха къде да се приберат, когато искат да спят. Ние пък си имахме спални чували под ръка, проблем нямаше.

 

This slideshow requires JavaScript.

 

Запалихме огъня, опекохме си вечеря и си приготвихме “местата” за спане, става дума за хората от Коимбра. Останалите ни гледаха, забавляваха се, една от темите пак беше Quiema, защото и в Лисабон си имаха Quiema das Fitas , но личното ми мнение е, че емоциите, които изживяхме в Коимбра през тази една седмица, не бихме могли да почувстваме на друго място. Опитах да си представя камиони, раздаващи бира и цялото поливане с нея по улиците на Лисабон.. Ами не можах, мисля, че това го има само в Коимбра!

Та, хапнахме си много добре и се настанихме в спалните чували като същевременно с това разговорите до огъня продължаваха. И добре, че беше този огън, защото изведнъж стана много хладно.  Очакваше се, затова бяхме тръгнали с толкова багаж от Коимбра.

Нямам спомен кога съм заспала, било е моментално (и е документирано, разбира се), обаче ясно си спомням, че се събудих от звука на вълните и тихо говорене между Якуб и Даша на чешки език. Разбирах някакви думи, защото са еднакви с българските, но нямаше нужда да се напрягам излишно. Изобщо не помнех кога съм заспала и по-интересното – защо Якуб е още тук. оказа се, че и той е дошъл със спален чувал и и идеята да спи на плажа.

FB_IMG_1506427671518

Джулиана също се събуждаше и попита колко е часьт. Беше около 11ч. и Якуб каза, че е крайно време да пробваме водата в океана. Каза го достатъчно високо, за да се събудят дълбоко заспалите Томас и Дамиан, които не се бавиха и след малко бяхме в океана.

Страхотно беше! На целия плаж бяхме само ние, в океана бяхме само ние и сякаш успявахме да отложим натрупаната умора с още един ден. След като излязохме от водата, директно седнахме да закусим с останалото от снощи и плодовете, които носехме от Коимбра.

 

На плажната ивица тук-там имаше по някоя изоставена и необитаема (според мен) барака. Тръгнахме с Томас да разгледаме, беше интересно. Всъщност, нямаше нищо, беше пусто и тихо, без да отчитам шума на вълните. Идеалният саундтрак беше това… А ние вървяхме, без излишни приказки, не си признавахме, обаче енергията ни не беше както преди седмица, примерно. Правихме много и всякакви снимки, намерихме една къщичка с много сърфове, хареса ни и седнахме да починем. И да снимаме.:) Слънцето ставаше все по-силно, някакви хора дойдоха и си разпънаха чадър, а ние решихме да се връщаме при другите.

 

Може би бяха заспали, препичайки се на слънце, ама като ни чуха, бързо се събудиха. Решихме да използваме хубавото време за плаж и/или сън и вечерта да си ходим в Коимбра. Разумно решение взехме, най-разумното…

 В колата на връщане опитахме да бъдем по-разговорливи, обаче темите бяха две: семестърът приключва, почват изпити (изглежда, че само в Икономическия факултет можеше да минем с оценките от контролните) и втората, по-трудна тема беше кой кога си отива вкъщи. От присъстващите първа щеше да е Даша (Чехия) и щеше да е скоро….. Тягостната обстановка за малко се разнообрази от въпроса ми “”Откъде познавам Якуб или просто ми прилича на някого?”. Даша веднага ми припомни великденската ваканция в Алгарве и как накрая минахме през Лисабон и именно Якуб ни упътваше какво си струва да посетим. Спомних си и мълчанието и тягостната атмосфера се върнаха….

 

PS:  сега е ред на остров Мадейра и част 7, а за уикенда, който прекарахме на плажа близо до Лисабон, давам оценка Отличен (6 и 1/2), 1/2 е, защото се случи в много подходящ момент – след шумната седмица, тишината на този плаж бе блаженство

Advertisements

Португалска приказка (част 7)

След Quiema das Fitas логично последва кратко затишие. Двуседмично затишие пред буря. И “бурята” си имаше име – остров Мадейра.

Заедно с една от съквартирантките, Аня от Полша, доста спонтанно купихме самолетни билети за остров Мадейра. Това стана в самото начало на месец март, а билетите бяха с дати в началото на юни. Взехме ги на изгодни цени, така че бяхме готови да ги “прежалим”, ако нещо с пътуването се обърка. До юни месец имаше прекалено много време, но това не попречи на ентусиазма ни. Още на следващия ден започнахме да навиваме хора за пътуването и на 31 май за Мадейра потегли група от 9 Еразъм студенти!

DSC04619

Мадейра не е сред популярните дестинации за българите, затова първо малко обща информация: остров Мадейра е автономен регион на Португалия. Намира се в Атлантическия океан. Площта на острова е 740,7 km² (площта на София е 492km², за да добиете по-ясна представа), а населението на острова е около 262 хил. души (по данни към 2011). Островът е с вулканичен произход, което определя силно планинския му релеф. Мадейра е разположен на 660 км западно от бреговете на Мароко, на 420 км северно от Канарските острови. Широчината на острова е 20 км., а дължината 70 км. Официалният език е португалски.

Толкова знаех за Мадейра преди заминаването ни на 31 май. Беше достатъчно.

map-madeira
Мадейра се намира по-близо до Африка, отколкото до Европа, но е “собственост” на Португалия

Полетът беше от Лисабон, затова през нощта пътувахме от Коимбра с автобус, който ни остави на летището. Полетът от Лисабон до Фуншáл (главният град на остров Мадейра) трае около час и половина. Цялото петдневно пътуване беше меко казано емоционално и започна с кацането на самолета. Очевидно не бяхме се информирали предварително как се случва кацането със самолет на скалист планински остров в океана…

Хм, вълнуващо е, защото самолетът се снижава, снижава, а под нас има единствено океан. В един момент имах чувството, че се движим върху водата, а и това виждах през прозорците. Всички ЕРАЗЪМ студенти се споглеждахме уплашено и вероятно сме били само за снимка, когато най-после усетихме, че се движим върху цимент и спирачките на самолета много рязко се задействат.

Цялото това “представление” е напълно в реда на нещата, предвид релефа на острова. Самолетната писта се намира на брега на Мадейра (между океана и планините), доста къса е (затова толкова рязко се набиват спирачките) и пилотите, които летят до острова трябва да имат определен брой години трудов стаж. Всичко това го научих в последствие и слава Богу, защото, ако го знаех преди пътуването, нямаше да се “насладя” на емоцията. [в Youtube има доста видеа, който се интересува може са потърси “Madeira landing”].

Пистата на летището във Фуншáл (източник: Wikipedia)
Пистата на летището във Фуншáл (източник: Wikipedia)

Както повелява традицията, имахме резервации в хостели, където да спим, но по-интересното беше, че те бяха в различни селища в четирите краища на Мадейра, а ние за пръв път нямахме собствен транспорт. Градският транспорт беше на твърде големи интервали от време, а такситата щяха да ни струват доста, ако обикаляме пет дни с тях. Най-удобният вариант беше да наемем коли за целия престой, с които да обикаляме колкото и където искаме. Бяхме 9 човека, наехме два автомобила и всичко се нареждаше.

В рамките на 5 дни живеехме “по пътя” между хостелите, където нощувахме. Кацнахме във Фуншал, най-големия град на остров Мадейра. Летището се намира на около 10-тина километра от града. Когато се качихме на автобуса, с който се придвижихме до града, бяхме като малки деца, които не могат за отлепят погледите си от прозорците. Природата ни остави без думи, защото виждахме един различен свят, заобиколен от океан.

Намерихме хостела, оставихме багажа и тръгнахме на разходка из Фуншáл. Архитектурата не се различаваше от тази в континентална Португалия – тесни улички със сергии и търговци, уютни кафенета. Съчетанието между туристическа дестинация и град, в който животът върви с нормалното темпо, се получаваше.

This slideshow requires JavaScript.

На Mercado dos Lavradores (Пазар на производителите) можеш да опиташ всякакви плодове без дори да си купиш. Търговците нямат нищо против, дори самите те ти дават плодовете в ръцете, обясняват ти какво ядеш, откъде е, как се отглежда и пр. Не си купихме нищо, но хапнахме доста. Пазарът е толкова шарен и отвсякъде се носят всякакви аромати.

This slideshow requires JavaScript.

Може би не знаете или пък знаете, футболистът Кристиано Роналдо е от Португалия, по-точно от Мадейра и във Фуншáл има негов музей. Отидохме там заедно със Солéн (от Франция) и Сара (от Австрия). Очаквах да го намерим лесно и да е нещо помпозно, но се изненадах. Приятно. Музеят се намира в една малка улица, на приземния етаж от жилищен блок и ако не го търсиш, трудно ще попаднеш там случайно. Това ми хареса. /Година по-късно чух, че са направили паметник на Роналдо във Фуншáл, но когато бях там го нямаше./

DSC04144
Музеят на Роналдо се намира на тази улица

DSC04182

Сутринта на следващия ден във Фуншáл наехме въпросните два автомобила и пътешествието започна. Движехме се основно по крайбрежието на острова, като целта ни беше да направим пълна обиколка до последния ден, когато да върнем колите във Фуншáл и да излетим обратно. Пълната обиколка на острова е по-малко от 200 км и при други обстоятелства би отнела няколко часа. Ние, обаче, разполагахме с дни и планирахме да ги използваме пълноценно.

/Разказът става хаотичен, тъй като много неща заслужават внимание, последователността не е сред тях./

Първото, което ни направи впечатление, когато тръгнахме с колите бяха тунелите, защото бяха навсякъде. Излизаш от един тунел и пред теб виждаш следващ. А над тунелите, които са като издълбани в скалите, има построени жилища, в които живеят хора. /все още не съм виждала нещо подобно на друго място/

Най-високата точка на Мадейра е 1810м (Pico do Ariero) и се намира в центъра на острова, типично за един вулкан /в случая изгаснал/. Още на втория ден решихме, че искаме да отидем там, безпроблемно се стига с автомобил, което означаваше, че няма да се катерим и да правим преход. Не ни отне повече от половин час, за да стигнем горе. Интересно беше как се променяха природата и климатът. Долу бе слънчево и топло, а колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-силен ставаше вятърът и в един момент се издигнахме над облаците, нямаше и помен от океана.

This slideshow requires JavaScript.

Кабу Жирау (Cabo Jirão) е местност с прекрасна гледка. Намираш се на 580м над океана. Буквално си над него и чувството категорично си заслужава.

This slideshow requires JavaScript.

Сантана е един от 11те региона (селища или не знам как да ги наричам) на Мадейра. Има много характерни къщи, които са върху всяка картичка или магнит от Мадейра. В Сантана посетихме музей, където описваха подробно произхода на Мадейра векове назад, представиха го по доста интерактивен начин, беше интересно и вероятно, ако говорехме свободно португалски щеше да е чудесно (в групата имахме една бразилка, която разбираше и слушаше с интерес). Ако не се лъжа, бяхме изтървали обиколката на английски в конкретния ден и нямахме друг избор освен да слушаме на португалски.

This slideshow requires JavaScript.

По източното крайбрежие природа сякаш нямаше. Изчезнаха цветята, дърветата и палмите, беше пустиня. Имаше само скали и много силен вятър.

This slideshow requires JavaScript.

Плажовете на Мадейра нямат нищо общо с плажовете, които си представях при споменаването на думата остров. Тук маратонките са подходящите обувки, защото плажовете са просто скали. По-късно разбрахме, че има един “изкуствен” плаж (Porto Santo), където всяка година карат пясък от Мароко, през студените месеци  океанът го отмива и “процедурата” се повтаря отново. Не отидохме на въпросния изкуствен плаж, затова пък посетихме естествените лава басейни в Порто Мониц  (Porto Moniz). Водата беше доста студена, тъй като е океанска, но не липсваха смелчаги, които се изкъпаха в басейните.

This slideshow requires JavaScript.

Дойде и последния ден, благополучно стигнахме във Фуншáл, върнахме колите и се отправихме къв летището. Подобно на кацането, излитането на самолета пак беше екстремно, защото пистата е къса, теренът за набиране на скорост от самолета е малък и се издигнахме нагоре рязко като с изтребител /ако професионален пилот прочете нелепите ми обяснения, ще се смее много/.

IMAG2309

Петте дни на остров Мадейра, минаха като един единствен. Ден, в който видях природа, изобилстваща от контрасти, едновременно с това концентрирана на много малка площ. Най-синият океан и инфраструктура, за която много европейски (и не само) държави мечтаят. Едно спокойно място в безкрайния океан, неслучайно наричано Перлата на Атланлантика. Време беше да се връщаме в Коимбра, защото сесията започваше…

Португалска приказка (част 6)

Queima das Fitas – една седмица, която трудно ще опиша; едни емоции, които още по-трудно мога да предам. Но искам да опитам и ще го направя с огромно удоволствие, кеф, любов и saudade. /Португалската дума “saudade” няма точен превод на никой друг език, надявам се до края на публикацията да успея да я “преведа”./

11949467_1122613027753600_5646140490062567792_n
“Saudade” не се превежда. Само човек, който учи в Коимбра, наистина ще разбере това чувство.

След великденската ваканция /и нашето едноседмичното пътуване/, Коимбра отново се изпълни със студенти и лекциите започнаха. През първия уикенд на месец май бях в Порто. След първото ни посещение в онзи дъждовен ден, сега времето беше чудесно. За пръв път пътувах без Солéн и не бях на мястото до шофьора. Това пътуване беше различно, компанията също – Даша и Томас от Чехия, две момчета от Финландия (Арту и Йоке) и аз. Различно беше и защото за пръв път не бях проучвала местата, където да отидем. Тъй като вече бях ходила, останалите разчитаха, че имам някаква представа от Порто и смятаха, че нямаме нужда от карта и пр. Вярно, имах някаква представа – дъждовна.

Спомням си, че паркирахме в историческия център на града, където паркирането не беше позволено, Томас остави бележка на стъклото на колата “Извинете, 3 минути” заедно с телефонен номер и тръгнахме да обикаляме. Времето беше прекрасно и се уверих, че Порто е много красив град. По традиция се обадих на Нина, като този път тя успя да ни покаже много повече неща. Впечатлявах се от гледките, от цветовете, от настроението, което носеше Порто.

DSC02607
Цветни къщи и кристално синьо небе
DSC02623
Центърът на Порто
DSC02562
Една от многото красиви гледки в Порто
10277605_785187021494561_8721332032282060335_n
Колата стоеше, където я бяхме оставили. Преди 5-6 часа.

В средата на месец май предстоеше още една едноседмична ваканция. Нямаше преподавател, който да пропусне да спомене Queima das Fitas в часа си,  а колегите бяха в трескава подготовка.  Бях чувала нещо за Queima das Fitas,  когато бях във Варна /от Добо, който беше на Еразъм в Коимбра година по-рано/ и бях останала с впечатлението, че през деня е карнавал, а вечер има концерти. Нещо като карнавала в Рио де Жанейро?!

Бях любопитна и разпитвах португалците в университета, а отговорът почти винаги беше в “Ще бъде нещо, което не си виждала досега, ще спиш през деня, ще си навън през нощта, ще видиш“. Толкова. Без повече информация.

От другата страна на реката, която минаваше през града, издигнаха сцена, където щяха да бъдат концертите. В началото на май излезе и програма с изпълнителите, от които единствено Afrojack ми беше познат. Останалите бяха предимно португалци + няколко бразилци. Имах много големи очаквания, които сякаш се стопиха след като видях програмата. Тогава виждах ентусиазма на колегите в университета, които очевидно подготвяха нещо и се вдъхновявах отново. Когато пуснаха в билети в продажба (пакетни 7-дневни билети), бяха изкупени за 2-3 дни, а за тези, които не успяха да си вземат, остана опцията да купуват билети ден за ден на място.

Датите бяха 9-16 май и на 8-ми започвахме с вечер на специалността. Специалността, в която учех, Comunicação Organizacional, щяхме да бъдем в една от най-големите, дори може би най-голямата, дискотеки в центъра на Коимбра. Вечеря в най-голямата дискотека?!

На 8 май, 2014г. бях в еуфория. Не само защото започваше Queima и не само защото имаше вечер на специалността, която очаквах с нетърпение понеже имах хубави спомени от първата вечер на специалността. Бях в еуфория, защото на следващия ден пристигаше важен гост /Кари, обичам те/. Карина е най-добрата ми приятелка, а какво по-хубаво от това да споделиш най-хубавата седмица от Еразъм преживяването си с най-добрата си приятелка?

Та, връщам се на 8-ми вечерта. Атмосферата в NB (името на дискотеката) беше много, много различна от всички предишни пъти, в които бях я посещавала. Имаше дълги маси за хранене, на екраните отстрани вървяха снимки, с които колегите правеха равносметка за изминаващата учебна година и всички тръпнеха в очакване да стане полунощ, когато да се качим до стария университет, в подножието, на който се намираше NB.

DSC02666
NB

В 00:00ч. започваше т.нар. Serenata – церемония, която поставя начало на Queima das Fitas. Когато се качихме, виждах единствено студенти с обичайните черни наметала. Бяха навсякъде, бяха хиляди и това, което ме изненада беше, че независимо колко еднакви изглеждаха,  успявах да различа познатите лица. Отнякъде се чуваше  музика – т.нар. fado, традиционна португалска музика. Беше бавна, всички мълчаха и дори плачеха. Уви, не  разбирах какво пее някой  от някъде, защото не виждах откъде идва тази музика, но ми стигаше да наблюдавам емоциите на всички около мен.

11200601_1054936114521292_5682583217020178924_n
Serenata и старата катедрала в Коимбра /от тук е идвала музиката, а ние се намирахме доста по назад/

Такова беше дългоочакваното начало на Queima – много емоционално! Прибрах се на сутринта, спах малко и преди обяд се качих на влака за Порто, където около 13ч. трябваше да кацне самолетът с Карина. За пръв път чаках някого на летището /обикновено другите чакаха мен/. Спомням си пеперудите в стомаха ми всеки път, когато поглеждах към таблото с Пристигащи и търсех с очи полет от Лондон /от там идваше тя/. След три месеца, в които почти не бях говорила на български, още по-малко на живо /изключвам Skype/, три месеца, в които тепърва създавах приятелства с много нови хора, най-после имах най-добрата приятелка, тук и сега!

Хванахме влака за Коимбра и отидохме в квартирата. Нямах търпение да я запозная с хората, с които живеех, с моите Еразъм приятели, да я разведа в Коимбра и имах дори план за пътуване, защото трябваше да види колко прекрасна е Португалия в моите очи. Имахме само няколко дни на разположение. Планът беше през деня да пътуваме до “по-важните” градове, през нощта да сме на концертите в Коимбра. /И някъде там да ни остава време да спим./ Още същата вечер отидохме на първия концерт, Карина се запозна с доста Еразъм студенти, които вече бяха чували за нея, както и тя за тях, и си прекарахме много добре.

Нека опитам да опиша обстановката на концертите – една голяма сцена, 4-5 импровизирани дискотеки в шатри около нея и доста места за хранене. Всичко това беше заградено и пропускателният режим бе строг. Строг, защото влезеш ли веднъж за конкретната вечер, излизаш, когато искаш да си ходиш, защото билетът важи за едно влизане.

DSC02832
Входът на Quiema das Fitas

Следващият ден правеше изключение от плана за пътуване, защото през града щеше да има шествие с камиони, от които португалски студенти ще хвърлят кенчета бира. Трескавата подготовка, в която бяха колегите ми от университета, бе за този конкретен ден,за да направят камиона на нашата специалност много, много красив. Украсата на всеки камионе ръчно изработена от студентите. Всяка специалност от двата университета в града участва в шествието (т.нар. Cortejo), което шествие тръгва от стария университет (до квартирата) и минава през централната част на града. В Cortejo 2014 участваха над 100 камиона, като редът бе предварително публично оповестен.

Когато сутринта на 10 май с Карина тръгнахме за Cortejo, си казахме, че ще гледаме, ще правим много снимки и видео, без да участваме в “поливането с бира”. Така казаха и другите Еразъм студенти, с които се събрахме на място. Така и стана. В началото. Докато камионите все още се събираха и подреждаха, ние снимахме, а площад Praça da Republica се изпълваше със зрители от всички възрасти.

DSC02932

IMG_5289
Cortejo започваше

Шествието тръгна, ние се позиционирахме на стратегическо място с чудесна гледка. Имаше оркестранти, имаше музика и всичко беше много цветно. Камионите е движеха много бавно, за да успяват студентите в тях да дават бира на всеки, който си  протегне ръката нагоре. Когато видях няколко от Еразъм студентите с бира в ръцете разбрах, че трябва да се отдалеча. Усетих как някой излива бира във врата ми. Изпищях! Но беше достатъчно шумно, за да не чуе никой. Не харесвам миризмата на бира, особено по дрехите си. Нали си бяхме обещали нещо… И тогава още бира, този път по косата ми. И се започна! Прибрах фотоапарата, отидох до поредния камион за бира и поливах когото видя.

Това продължи повече от 3 часа, камионите не свършваха. Бях мокра, цялата миришех на бира, но какво толкова?  Всички около мен бяха. И Карина беше. И  Еразъм студентите бяха. Освен мокри, бяхме и гладни, но не ни беше удобно да влезем където и да било в този си вид. Само в началото. Видяхме как хора влизат и излизат от всички заведения за бързо хранене във вид, сходен с нашия, и с Карина се “престрашихме” да влезем.

Вечерта бяхме на концерт и на следващия ден разгледахме Коимбра. Старият университет – качихме се на кулата му, откъдето виждаш целия град. На метри от кулата се намира библиотека Joanina, която също е сред важните места в Коимбра – в бароков стил, от 18ти век. После отидохме и до реката и си направихме хубава обиколка. Трудно ми беше да повярвам колко тих и спокоен е градът през деня!

DSC03390
Пътят до върха кулата са тези симпатично тесни стълби
IMG_5688
Коимбра от високо

Беше понеделник и дестинацията беше Лисабон. С влака бяхме там за около два часа. Времето беше слънчево, този път щях да разгледам столицата както трябва /последния път, след пътуването в Algarve, едва разгледахме Лисабон отгоре отгоре/. С Карина си бяхме набелязали конкретни места, които да посетим и ги намирахме. Важно уточнение: понеделник е почивен ден за всички забележителности в Лисабон и ние го научихме едва когато вече бяхме там. И все пак, това не ни попречи да направим една много голяма обиколка. /Имаме повод да отидем пак./ Вечерта бяхме в Коимбра.

This slideshow requires JavaScript.

Бързо свикнах с интензивния ритъм на Quiema – парти през нощта, пътувания през деня. Вече разбирах защо няма лекции през тази една седмица. Беше специална седмица, Карина беше тук и се чувствах “у дома”.

Неусетно дойде време Кари да заминава, но преди да се качи на самолета имахме половин ден за разходка в Порто. Знаех къде да я заведа, какво да покажа и, все пак, откривахме нови неща. Река Douro, която преминава непосредствено до Порто, разделя двата града – Porto, от едната страна, и Villa nova de Gaia, от другата. Преходът между двата града отнема по-малко от 3 минути, с нормална крачка, просто преминаваш по някой от красивите мостове. Порто е известен с едноименното вино Vinho do Porto (Port Wine), а всъщност множество винарски изби, произвеждащи това вино, се намират в Gaia.

Хапнахме в един много малък ресторант на една много тясна уличка. Franchesinha е нещо типично за Португалия и представлява голям сандвич с няколко вида месо, огромно количество пържени картофи и пържено яйце. Колкото и да си гладен, това е огромно ястие за един човек, според мен. Португалците сякаш са свикнали.

This slideshow requires JavaScript.

Карина отлетя, а аз хванах влака за Коимбра. Бя щастлива, че споделих тази вълшебна седмица с нея. Quiema das Fitas категорично бе нещо невиждано за мен досега. Не исках последната вечер от Quiema да свършва и сигурно затова стоях на концерта до сутринта . Слънцето изгряваше и наистина трябваше да си ходим.

DSC03765
Така изглеждаше централната пешеходна улица в Коимбра всяка сутрин след концерт и до обяд нямаше и следа от партито
DSC03753
А така изглеждаха обувките ни след всеки концерт
DSC03763
Последната снимка от Quiema das Fitas 2014

Та, ако се върна на това, с което започнах – значението на saudade. За мен, saudade е онова чувство, когато си много тъжен, че е дошъл краят на нещо прекрасно и все пак се усмихваш, дори и само вътрешно. Усмихваш се широко! Истината е, че Saudade е емоция, която всеки усеща сам за себе си. От деня, в който приключи Quiema das Fitas 2014 я усещах всеки ден. Повече или по-малко, но я усещах. Ако трябва да разделя Еразъм на две части, то ще са Преди и След Quiema das Fitas.

Моята португалска приказка (част 5)

В началото на април продължавахме да търсим двама желаещи за великденското едноседмично пътуване. Отне ни време и дори обмисляхме алтернативи – Солéн да се прибере във Франция, а аз тепърва щях да решавам. /И все пак, надеждата умира последна./

DSC02393

Седмица преди ваканцията имахме един уикенд за кратко пътуване. Градовете, които посетихме бяха Урéм, Фáтима и Назарé (Ourém, Fátima, Nazaré). В Урем това, което трябваше задължително да се види, бе замъкът. За някой – нищо повече от обикновени камъни, за мен беше красиво и загадъчно и можех дълго да се разхождам там. Бяхме сами, беше тихо и спокойно, не разбираш как една разходка те връща векове назад. Не на последно място, от всички страни се разкриват впечатляващи гледки! Фáтима е най-религиозният град в Португалия, нещо подобно на Ватикана, в значително по-малки размери. Беше неделя и ние “уцелихме” момента, в който хората си тръгваха от катедралата след неделната литургия. Такъв малък град, а толкова много хора на едно място! Завършихме с Назарé  – тук е регистрирана най-високата вълна в света. Малко след това пътуване научих, че Португалия е една от най-желаните и благоприятни дестинации за каране на сърф. Отново уникални гледки!

Замъкът в Урем (не разбирам как е построен на такава неравна повърхност, сякаш всеки момент ще падне, но си стои там от Средновековието)
Замъкът в Урем
Замъкът в Урем
Фатима
Фатима
DSC01618
Назарé

Време беше за великденската ваканция. Повечето португалски колеги не бяха от Коимбра и затова планираха прибиране по родните места, а Солéн и аз планирахме едноседмично пътуване по южното крайбрежие на Португалия (цялата област се нарича Algarve) и малко от Испания, по-конкретно Севиля.

1500 км за 7 дни
1500 км за 7 дни

Когато Даша и Андреа от Чехия казаха, че ще се присъединят, веднага започнахме да проучваме какво и къде трябва да се види и така да изберем градовете, в които ще нощуваме. Беше малко по-трудно от организационна гледна точка спрямо всички пътувания досега. Поради липсата на хостели в някои от градовете, в които бяхме замислили да нощуваме, променяхме и маршрута, но в края на краищата, резервациите бяха направени още докато сме в Коимбра и багажът беше приготвен. На 11 април тръгнахме.

През първите два дни бяхме по западното крайбрежие и времето беше приятно облачно и хладно. С хостелите беше интересно – всеки ден на ново място, прехвърляхме багаж от колата в стаята и на следващата сутрин го връщахме обратно. В някои хостели бяхме в стая за четирима, беше идеално. Случваше се, обаче, да сме в стаи за 8 или 12 души и тогава – почти никакъв шанс да спим. Запознавахме се с хора от цял свят, слушахме историите им, ние им разказвахме историите си. На следващия ден: ставане не по-късно от 7ч., закуска и към следващата дестинация.

Първата ни нощувка беше в Сетубал (Setúbal) – малко симпатично градче, не много далеко от Лисабон (на юг от столицата). Когато пристигнахме, отне известно време да открием хостела, да се настаним и чак след това да разгледаме града. На следващия ден минахме през Синеш (Sines), а там имаше Панаир на пролетта (Feira da Primavera) и всичко беше цветно, много цветно. Нощувахме в Сагреш (Sagres). Сагреш се намира най-долу и най-вляво по границата на Португалия, което означаваше, че от следващия ден тръгваме по южното крайбрежие и очаквахме промяна в климата.

В Сагреш имахме интересно преживяване с хостела, който беше сякаш в нищото, много тихо и спокойно място, къща с табела Good feeling (името на хостела) и дървена врата, която беше вход, но беше заключена! За щастие имаше звънец, на който звъннахме веднъж, после два, три пъти и след пет минути едно момче/мъж ни отвори, видимо сънен (беше следобед) и каза, че не очаквал да дойдем само за една нощувка, но веднага ще ни даде легла. Обаче, в различни стаи и с различни хора. Имаше няколко групи сърфисти от различни европейски държави, които ставаха рано и се прибираха късно със сърфове под ръка. Имаше хора, които пътешестват по света и разказваха вълнуващи истории. Питаха ни откъде сме и веднага започваха “Бях във Франция/Чехия/България през … година” или “Не съм бил(а) все още, но планирам да отида. Кажи ми какво да посетя?” Обстановката на това място беше различна – беше уютно, спокойно, на края на Европа. Без грам суета!

В Сетубал не изневеряват на традицията с прането
В Сетубал не изневеряват на традицията с прането на необичайни места

DSC01807

Панаир на пролетта, Синеш

DSC01757
Облачно и хладно, някъде по пътя за Сагреш
Хостелът в Сагреш
Хостелът в Сагреш

Ден 3 беше динамичен, крайната дестинация, където щяхме да нощуваме бе Албуфейра (Albufeira). Вече бяхме в Algarve и постепенно ставаше все по-топло и по-слънчево. Пътят ни минаваше през Лагош и Портимао (Lagos, Portimao), като и в двата града се разкриваха уникални гледки. Когато пристигнахме в Албуфейра, по най-бързия начин открихме хотела (оказа се супер близо до плажа), сложихме бански и прекарахме целия следобед, чак до вечерта, на плажа. Мисля, че спахме доста, беше най-сладкият сън за цялото пътуване.

Албуфейра е топ курортът в Algarve и там е трудно да чуеш португалска реч. И туристите, и обслужващият персонал говорят единствено на английски. Решихме да вечеряме навън, имаше страшно много заведения. Пред всяко стояха по 4-5 от т.нар. “викачи” и дълго избирахме къде да седнем. Спряхме се на едно огромно и претъпкано заведение на брега на морето – първо, защото вече бяхме изморени от обикаляне и второ, вероятно, защото викачът добре си свърши работата. Поговори си с нас, разбрахме, че е от Румъния и за второ или трето лято работи в Албуфейра, португалски почти не говореше, пък и не му беше нужно. Та, влязохме във въпросния ресторант и веднага ни намериха маса. Бяхме 4 момичета, обслужваха ни 4 сервитьори! През 10 минути при нас имаше някой от персонала, с когото си говорехме, което ме впечатли предвид, че заведението беше огромно и препълнено. Шегуваха се, показваха ни как точно се ядат морските деликатеси, които си бяхме поръчали (приборите бяха доста необичайни и не знаехме какво да правим с тях). Част от персонала, който ни обслужваше, също не бяха португалци. Момичето е полякиня, едното от момчетата – италианец (говореха само английски). Нямахме никакви забележки по обслужването, това определено беше гала вечеря (както показа и сметката). Заслужаваше си, топ курорт, все пак.

Портимао
Портимао
Плажът в Албуфейра
Плажът в Албуфейра
Вечерята в Албуфейра
Гала вечерята в Албуфейра, заедно с обслужващия ни персонал

Ден 4 – Фаро, Олао, Тавира (Faro, Olhao, Tavira). Фаро е най-големият град в района Algarve, с летище. Отново гледките бяха впечатляващи. По обед вече бяхме в Тавира, където щяхме да нощуваме. Градчето беше много близо до границата с Испания. Следобеда прекарахме на плаж Монте Гордо (Monte Gordo), за който знаехме от един наш колега от университета. Беше необитаем, неохраняван плаж, на който не виждахме края. Нямаше други хора освен нас, което беше прекрасно. Имахме нужда да презаредим, защото на следващия ден ни чакаше доста път из Испания.

Плажът в Монте Гордо
Плажът в Монте Гордо

Ден 5  – влязохме в Испания и първото нещо, което ни зарадва е, че не трябва да плащаме за магистрала. Други разлики с Португалия не намирахме. Засега. Преди обяд пристигнахме в Севиля (Sevilla),  трудно открихме хостела и още по-трудно намерихме паркинг за колата, защото в централната част на града уличките са ужасно тесни. Когато все пак открихме хостела, настанихме се и веднага тръгнахме да обикаляме.

Първото, което ни направи впечатление бе, че градът е много красив, но навсякъде имаше заграждения и сякаш беше в ремонт. Целият град. По-точно, центърът на града. Жалко, може би не сме уцелили момента. Второто, което лично на мен, а и не само, ми направи лошо впечатление – испанците не обичат да им говориш на португалски. Бяхме в едно кафене и когато сервитьорът дойде, ние поздравихме, по навик, на португалски, той ни отвърна на испански и веднага ни попита, отново на испански, “Говорите ли английски?”. Испанският и португалският звучат еднакво за страничен наблюдател, но португалският е малко по-сложен и интересното е, че за португалците е лесно да разбират испански, но не и обратното.

Продължихме с разходката и стигнахме до централния площад на Севиля. Не обичам да изпадам в крайности, но беше красиво, много красиво, едно от най-красивите места, които бях виждала дотогава. Определено се усещаше промяната в климата – в Португалия беше топло, в Испания беше горещо.

DSC02090
Хостелът беше в уличката насреща
DSC02192
Площадът в Севиля (Plaza Mayor Seville, като напишеш това в Google, снимките са значително по-професионални)
DSC02117
Загражденията в Севиля
DSC02131
И още заграждения

И все пак имаше причина за всички заграждения и столове по улиците. Причината не беше ремонт, а това, че беше Страстната седмица (Semana Santa de Seville), което се оказа специална седмица за града. Има шествия всеки ден. Още нещо, което виждах за пръв път и което, ако бях видяла в Интернет, по телевизията или някой ми го беше разказал, едва ли щях да запомня. Но когато видиш с очите си хиляди хора, облечени по този начин, при температура от над 35 градуса, вървейки из цялата централна част на Севиля, просто няма какво да кажеш. Поне аз, нямам.

DSC02232
Част от шествието в Севиля
Друга част от шествието в Севиля
Друга част от шествието в Севиля

На следващия ден отново обикаляхме из Севиля, този път с колата. Бяхме влезли в някакъв район, забранен за автомобили, но никоя от нас не беше видяла знака и проведохме забавен разговор на много езици с един полицай, който в последствие си повика подкрепление от още двама полицаи. Разбраха, че сме безобидни Еразъм студенти и ни изпратиха да си ходим в Португалия.

Вечерта вече бяхме в Éвора, обратно в Португалия, а хостелът беше на самия център на града със страхотна гледка. Бяхме изморени от пътуването, а пък със Солéн веднъж вече бяхме идвали тук, затова си останахме в хостела. Даша и Андреа излязоха за малко, но бързо се прибраха. На последния етаж, хостелът имаше открита тераса, където прекарахме вечерта в женски приказки с португалско вино, наслаждавайки се на красива нощна Éвора.

Импровизирана вечеря в хостелски условия (Еразъм условия, за да съм коректна)
Хостелът в Éвора
Хостелът в Éвора

За последния ден бяхме планирали да разгледаме Лисабон. Станахме по-късно от обичайното и още в Éвора подозирахме, че само транзитно ще минем през Лисабон, а друг път ще го разгледаме подробно. Все пак, опитахме. Даша и Андреа имаха приятел от Чехия, който беше на Еразъм в Лисабон и който ни показа малка част от интересните неща в столицата единствено поради нашата липса на енергия за повече. Стигнахме до централната част на града и седнахме в едно кафене. Няколко часа просто стояхме там, наблюдавахме хората, които вървяха по улицата и стигнахме до заключението, че всяка от нас има нужда от леглото си в Коимбра. В такива моменти не исках да съм на мястото на Солéн – трябваше да шофира още над 200 км.

DSC02353
Типичните за Лисабон трамваи на много, много години. (имат си и модерни, но това е “забележителност”, на която трябва да се качиш)
DSC02376
Лисабон (Miradouro das portas do sol)
DSC01873
От колата – в хостела, от хостела – в колата. И така, всеки ден в продължение на 7 дни
IMG_5583
Нямаше време за губене, трябваше да хапваме “на крак” между спирките.
DSC01821
Деликатес!

Солен, Даша и аз се прибрахме в Коимбра, Андреа остана в Лисабон, очакваше гости. Едва когато се прибрах, наспах се и започнах да разглеждам снимки, осъзнах какви късметлийки сме и колко правилно е, в повечето случаи, да елиминираш очакванията си. Така направихме ние – избрахме някакъв маршрут, обещахме си, че ще се забавляваме и нещата се случиха сякаш от само себе си. И се случиха много, много добре! 

Коимбра, идваме си!
Коимбра, идваме си!

Моята португалска приказка (част 4)

Вече познавах Еразъм студентите от моя университет. Непосредствено след партито в Аграрния факултет имахме група във Facebook, разменихме си телефоните и правехме общи планове.

(първи) Пикник край реката
(първи) Пикник край реката

Направихме си пикник в парка до реката в центъра на града и едно стана ясно тогава – всички искахме да пътуваме из Португалия. Някои дори вече бяха попътували, основно с организираните екскурзии от ESN (ERASMUS Student Network – доброволци, които искат да представят  държавата си по най-добрия начин пред чуждестранните студенти и да намерят нови международни контакти). Правеха чудесни пътувания и показваха най-най-доброто, но аз така и не се включих в нито едно от пътуванията с тях. Изглежда, че пътуването с автобус, много хора и екскурзовод не е моето нещо.

Момичето от Франция, Солéн имаше собствената кола и както стана ясно от разговорите ни по време на общите лекции по Маркетинг на туризма (два пъти седмично), и двете искахме да пътуваме. И така, на лекцията във вторник решавахме къде ще ходим през уикенда. До лекцията в четвъртък намирахме още желаещи, с които запълвахме местата в колата и за петък оставяхме организационната работа. Моята “задача” беше предварително да проуча местата, които би било хубаво да посетим. За тази цел Tripadvisor свърши чудесна работа. Имахме карта на Португалия, Солéн шофираше, аз бях навигатор и DJ, а на задната седалка компанията беше пълна!

DSC01253
Картата беше неотлъчно до нас

Започнахме със северна Португалия. Допитвахме се за дестинации до португалските си колеги, които винаги с гордост говореха за държавата си и бяха щастливи да ни кажат къде е задължително да отидем, какво си струва да видим и какво от местната храна да опитаме. На следващата лекция по Маркетинг на туризма, преподавателката започваше часа с въпроси към нас “Как мина уикенда, Къде бяхте и какво видяхте?”. Колегите ни слушаха с интерес и любопитство. С интерес, защото, когато чужденец говори за твоята държава я виждаш по нов начин и с любопитство, защото бяхме ходили на места, където самите те все още не бяха. Не на последно място, така ги насърчавахме да говорят на английски, защото в началото се притесняваха. В крайна сметка, имахме т.нар. win-win situation, от която печелихме всички.

Първото ни пътуване беше до Порто (вторият по големина град в Португалия, на португалски Porto се произнася Порту и на доста места в България се изписва по този начин). Беше един много, много дъждовен ден. Надявахме се, че ще спре в един момент, за да успеем да видим нещо, но така и не спря. Знаехме, че има кула, от която се вижда целия град и започнахме с нея. Намерихме я, платихме вход и се качвахме по едни тесни вити стълби известно време. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-тясно ставаше. Когато най-после стигнахме до върха, гледката ни изненада, защото съвсем логично при такъв дъжд да не видим друго освен облаци. А бяхме така ентусиазирани. Добро начало, тъкмо имахме причина да дойдем отново в Порто. След преживяването с кулата седнахме в първото кафене, което видяхме и си постояхме дълго там.

DSC00809
Дългоочакваната гледка
Прекарахме известно време в кафето

Нина, българката, с която се запознах в самолета при идването ми в Португалия, живее в Порто и аз бях обещала, че ще се видим, когато отида там. Следобеда прекарахме с нея и тя ни разведе, доколкото позволяваше дъждът, който така и не спря преди да се приберем в Коимбра.

През следващия уикенд бяхме в Авейро (Aveiro). Градът е наричан “португалската Венеция“, тъй като наподобява на италианския град – каналите, лодките и китните магазинчета за сувенири. Направихме обиколка на градчето с лодка, след което опитахме традиционна португалска и местна кухня и се разходихме из цветните тесни улички.

Авейро
Авейро

Това беше денят, в който за пръв път видях океан! Бях впечатлена и веднага направих разлика между морето във Варна и това, което виждах. Останалите момичета пък бяха впечатлени от реакцията ми. Не на последно място, осъзнах огромното предимство на пътуванията с приятели и собствен транспорт. Спирахме във всеки един момент, когато виждаме нещо интересно. Така, всъщност, се озовахме на брега на океана – спонтанно и непланирано. Това беше един ползотворен, слънчев уикенд.

Първа среща с океана
Първа среща с океана

Нов уикенд, нова дестинация – Фигейра да Фоз (Figueira da Foz). Малко градче, за което чувахме често от колегите в университета и обсъждахме често с Еразъм студентите. Причината – това е най-близкият плаж до Коимбра. Тъй като Коимбра не беше по крайбрежието на океана и реката не ни бе достатъчна, бързо научихме, че мястото за плаж е Фигейра да Фоз. И в средата на март, нетърпеливи тръгнахме (на плаж). Дилемата, пред която бях изправена преди тръгването, беше да си облека ли бански под дрехите и изобщо трябва ли ми бански? В Коимбра времето не изглеждаше плажно, но знае ли човек. В крайна сметка тръгнах без бански и хавлия, защото не си представях, че ще вляза в океана през март, нито, че ще се пека на “силното” слънце.

Когато пристигнахме, бързо намерихме плажа и видяхме познати лица! Всъщност, единствените хора на огромния плаж бяха още Еразъм студенти от моя университет. Доколкото си спомням, не се бяхме уговаряли нищо с никого освен с хората, с които пътувахме в колата на Солéн, а се оказа, че още две коли идват от Коимбра + 5-6 души, които бяха дошли с влак. Бразилците се излежаваха по бански, финландците бяха в океана, а на мен ми беше студено дори да си съблека якето (в началото). Нелепа ситуация, но съм сигурна, че не беше повече от 21-22 градуса. Беше едва месец март и знаех, че тепърва ни очакват слънчеви дни за плаж, така че не бързах да се къпя в океана.

539227_760552283958035_274864441_n
Добре се чувствах с яке

Известно време се разхождах по плажа. Не казвам плажната ивица, защото не беше ивица. Беше огромно пространство, покрито с пясък. И толкова. БЕЗ кафенета и ресторанти, БЕЗ чадъри, за които трябва да платиш, БЕЗ хотели. И това е централният плаж в град Фигейра да Фоз, в самия град. /Наблягам, защото добре си спомням как изглеждаше централният плаж във Варна през 2012 година и после за една зима всичко се застрои със заведения и дискотеки и плажна ивица не остана. Съгласна съм, че има значителна разлика между широчината на плажната ивица при море и океан. И все пак, изпитвах и продължавам да изпитвам някаква носталгия./

DSC01056

Дестинацията за следващия уикенд беше Éвора (Évora) – град в централна Португалия с богата история и паметници на културата. Бяхме решили, че този път няма да използваме магистрала (основно, за да спестим парички, тъй като магистралите в Португалия са платени), което беше доста смело и мисля, че не го повторихме. Солéн беше възмутена от междуградския път, според нея имаше прекалено много дупки и неравности. Според мен, просто имаше доста завои и липсваха табели, което ни забави /дупки по пътя нямаше, казвам го с ясното съзнание на човек, живеещ и пътуващ по пътищата на България/.

По път за Éвора
По път за Éвора

В центъра на Éвора има умален “двойник” на Партенона в Гърция. Бързо го открихме, но повече време търсихме т.нар. Капела от кости (португалски – Capela dos Ossos, англ. – Chapel of Bones). Струваше си и търсенето, и чакането, за да влезем. За пръв път виждах нещо подобно и се впечатлих, беше зловещо. В близост до Éвора има “двойник” на Stonehenge, който търсихме още по-дълго. Вървяхме по една тясна пътечка и стигнахме до един самотен камък. Бяхме избрали грешната тясна пътечка. Върнахме се и тръгнахме по другата тясна пътечка и най-после стигнахме до целта – много камъни.

Éвора
Éвора
Капела от кости
Капела от кости
Самотният камък
Самотният камък
"Семейството" от камъни
“Семейството” от камъни

И още едно нещо ме впечатли в Éвора, а после разбрах, че е типично за цялата страна. Говоря за начина и местата, на които слагат прането си. Мисля, че снимките казват достатъчно. Имам си колекция от такива.

DSC01222

За последния уикенд от март със Солéн избрахме дестинациите Амаранте, Гимареш и Брага (Amarante, Guimarães, Braga), отново в северна Португалия. Новото беше компанията, с която пътувахме – италианките Сара и Джулиана. Те учеха в друг факултет на нашия университет и сигурно затова чак сега пътувахме заедно, до този момент се бяхме засичали твърде рядко (бяха от отбор Bitches на партито за Добре дошли).

Та, за пътуването – беше едно от най-ползотворните, защото за един ден посетихме три красиви града с характерните за тях замъци. Чувствах се “у дома”, в някакъв предишен живот съм живяла в такава епоха и в такъв замък – 100%. Допълних колекцията снимки с пране – централният площад на Гимареш (Guimarães) беше цветно “украсен” в едната си част.

Гимареш
Гимареш
Брага
Брага
Нова снимка за колекцията
Нова снимка а колекцията

Месец март приключи. Бяхме си попътували, “влязохме” в ритъм. Наближаваха великденските празници, с което и едноседмична ваканция за университета. За Солéн и мен беше ясно, че ще пътуваме, беше ясно и, че е време да тръгнем на юг, по-конкретно южното крайбрежие на Португалия. На връщане планирахме да разгледаме и Лисабон. Оставаше да намерим още двама желаещи.

Оказа се трудна задача. Бяха празници и много от Еразъм студентите щяха да се прибират в държавите си или поне да имат гости – роднини и приятели, в Коимбра. Дори Солéн понякога се замисляше дали да не се прибере във Франция, но аз нямах подобна опция, нито желание да се прибирам в България. Не още.

Продължавахме да търсим хора. Да агитираме, да “рекламираме”. Едни хора се съгласяваха, на следващия  ден се отказваха. Това пътуване се оказа доста амбициозна идея, чиято реализация беше малко по-трудна, отколкото ни се искаше. Правехме невъзможното!

Моята португалска приказка (част 3)

Преди да тръгна за Португалия, непрекъснато чувах колко прекрасно, незабравимо и вълнуващо е преживяването Еразъм и с колко много други Еразъм студенти от различни държави ще се запозная. Февруари беше към края си,  а аз познавах не повече от 5 такива студенти и то само от лекциите. С нетърпение очаквах обещаното Welcome party (парти за Добре дошли), където евентуално щях да се срещна с повече Еразъм студенти.

DSC05771

В квартирата живях с още 6 човека, като всеки си имаше стая и използвахме обща кухня. От тях имаше 3 португалци, които две седмици след пристигането ми напуснаха. Опитвам се, но не мога да си спомня имената им. Останалите трима бяха Татяна от Бразилия, Аня от Полша и Митко от Варна. И тримата, обаче, учеха в университета до вкъщи и знаеха малко за Политехническия университет, ако изобщо знаеха.

DSC00773
На разходка със съквартирантката Аня, през Коимбра минава река Мондего

Често си правехме разходки с Аня, и двете искахме да опознаем Коимбра. Първият ми спомен с Татяна пък, е как при запознаването ни тя ми каза: “Много ми е приятно, но английският ми не е добър”. Това беше нещо като синдром на всички бразилци, дошли на Еразъм в Португалия. Естествено, че щом идваш от Южна Америка в Европа, ще избереш държавата, в която говорят твоя език. И английски изобщо няма да ти трябва. Дали?

В Коимбра имаше наистина много студенти от Бразилия и сякаш си бяха едно “затворено общество”, което само от време на време се “пропукваше”. Отдавам го единствено и само на това, че самите те не вярваха, че могат да се справят с английския и предпочитаха да си бъдат в свои води. Татяна, обаче, го преодоля и разбра, че говори доста добре английски, щом и политически теми сме обсъждали.

Спомням се, че една вечер се позвъни на вратата, отворих и едно момиче влезе в кухнята, за да вземе тава за печене. Сигурно съм я гледала учудено и на излизане тя се сети да се представи. Казва се Моника и е от Полша. Попита за моето име и когато казах, че и аз съм Моника, тя възкликна “О, ти си пристигнала,  Поли ми спомена, че нейна колежка от България ще идва на нейното място в тази квартира. Аз живея отсреща и довечера има парти в нас, трябва да дойдеш”. Отидох и се запознах с доста чуждестранни студенти, но никой от тях не учеше в ESEC!?

Затова аз продължавах да очаквам покана за заветното Welcome party на моя университет. В началото на март най-после получих email с информация, че партито ще бъде на 13 март, в Аграрния факултет (ESAC) от 16:30ч. Нямах представа какъв е този факултет, къде се намира и пр.., но в имейла пишеше, че ще има организиран транспорт от всеки от останалите факултети на Политехническия университет.

Тогава ми се изясни картинката. Политехническият университет далеч не е само оранжевата сграда, в която бяха моите лекции. Факултетите са 5 –  ESEC (там учех аз), ESAC (там щеше да е партито), ISEC, ISCAC и ESTeCS. Сградите бяха пръснати из целия град, затова и имаше осигурен транспорт за партито.

Парти в аграрен факултет. От 16:30ч. Звучеше обещаващо…

13 март дойде и цял автобус очакваше всички Еразъм студенти от моя факултет ESEC на входа на сградата. Това бяха онези 20тина човека от срещата с координатора. С някои от тях се срещах по-често, защото имахме общи лекции. Това бяха Солéн от Франция и Юли от Бразилия, с тях двете два пъти седмично имах лекции по Маркетинг в туризма (Marketing Turistíco).

Със Солéн от Франция и Юли от Бразилия

Автобусът обиколи всички останали факултети и тогава ми стана ясно, че наистина ще се запозная с много хора.

1925344_605526789526107_1291718937_n

След около 15-20 минути пристигнахме, бяхме в покрайнините на града и влязохме в нещо като огромна ферма. Не виждах сграда, която евентуално може да бъде учебно заведение. Имаше зайци, кокошки, токачки, патици, котки и подобни животинки.

На входа на “фермата” любезно ни посрещаха португалски студенти, раздаваха ни рекламни материали на Политехнически университет Коимбра  (папки, химикали, тениски) и получавахме бадж с името си от едната страна, от другата – знамето на държавата, от която сме. След като всеки си получи подаръците, се събрахме заедно всички чуждестранни студенти, от всички факултети.  Португалците (организаторите) се представиха и казаха, че трябва да се групираме в екипи от по 10-15 души, по възможност да няма повече от двама с еднаква националност (от България бях само аз). Всеки екип ще си има за водач един португалец (за нас беше Сара), който ще ни разведе из ESAC и ще ни дава задачи. В 20:00ч. абсолютно всички ще се съберат в столовата на университета (който университет все още не виждах къде е) и истинското парти започва.

Стана голяма шумотевица, докато се разделим на екипи. Не си спомням на какъв принцип се събрахме точно тези хора, които се събрахме, но до края бяхме заедно. Не просто до края на партито, а до връщането на всеки в държавата, от която е. Всъщност, и до днес, но за това по-нататък. Всеки екип трябваше да избере име, едно момче, което тогава не ми беше познато, извика “Bitches” и така остана. (Сара, нашият водач, много хареса това име.)

1557556_611836678892197_167208021_n
B*tches

Разходката започна и аз бях очарована от това, което виждах. За пръв път се качих кон, това беше една от “задачите”. Имаше много поляни, където пасяха крави и коне. Зеленчуковите градини бяха подредени “като по конец”, очевидно беше, че и за животните се полагат много, много грижи. Опитвахме традиционно португалско “сирене”, както и португалско вино и още няколко вида алкохол. Стигнахме дори до арена за корида!

DSC00997

1896926_10201703260078508_1991486959_n

DSC01009

DSC01019

ESAC се разполагаше на огромна площ и със сигурност можехме да обикаляме още дълго, но навън вече стана тъмно, а пък и имаше определен час, когато всички да сме в столовата за вечеря. Е, вече стигнахме до сградата на факултета (имало и сграда все пак). Когато влязохме, в коридора ни очакваше дълга маса с различни сирена, кашкавали и т.н., както и група студенти, които изпълняваха традиционни португалски песни и танци.

DSC01034

В столовата ни очакваше вечеря, отново традиционна португалска кухня. Отне ми известно време, за да свикна с нея, но е вкусна, признавам. И тук имаше оркестър, готвачите от кухнята дори дойдоха да танцуват,  смяхме се много. После направиха караоке, в което се включихме всички и се смяхме още повече. Забавлявахме се!

1902993_10151909899712461_140979541_n

Когато стана полунощ, партито приключи и беше време да си ходим. Сега стана интересно, защото повечето от нас нямаха представа къде са, но португалците поне ни изпратиха до автобусна спирка, откъдето да хванем градски. Мисля, че тогава за пръв път се качих на градски транспорт в Коимбра. Автобусът беше празен, разбираемо предвид, че полунощ минаваше и изведнъж се напълни с екзалтирани Еразъм студенти, които знаеха, че приключението започна с това парти.

Чакането си заслужаваше! Партито беше изпипано до последния детайл и не просто оправда, а надмина очакванията ми. И не само моите. Едва ли всеки би се впечатлил от парти във “ферма”, но там имаше нещо специално и усетих, че започвам да се влюбвам. Да, влюбвах се в Португалия!

Веднъж седмично имахме лекции по португалски специално за Еразъм студенти от всички факултети. Преди партито бяха скучни, защото бяхме 40+ непознати чуждестранни студенти. След него, обаче, с нетърпение очаквахме точно тези лекции! Що се отнася до студентите от отбор Bitches, категорично не подозирахме какво предстои…

1897969_611836742225524_1301555904_n

Моята португалска приказка (част 2)

Приказката продължава. Казваха ми, че студентският живот в Коимбра прилича на книгите и филмите за Хари Потър. Обожавах ги тези книги, прочитах ги за отрицателно време и с нетърпение очаквах следващия том. Оказа се, обаче, че не авторката Дж.К.Роулинг е вдъхновила Коимбра за забележителните традиции на този град, а точно обратното – Хари Потър е вдъхновен от Коимбра!

Първата снимка, която направих в Коимбра
Първата снимка, която направих в Коимбра

Такъв човек съм, който обича да разучава всичко сам и затова през първата седмица в Коимбра обикалях по цял ден. Нямах смартфон, което означава, че нямах и GPS, беше интересно. По-цял ден обикалях из града и вечер в квартирата отварях Google Maps, за да добия някаква представа къде съм ходила. Оказа се ефективно и разбрах, че квартирата ми е с много добра локация. И отново ще направя сравнение – българският еквивалент на Коимбра е Велико Търново. Първо, защото Коимбра е старата столица на Португалия (разбрах го сравнително късно) и второ, защото има прекалено много баири [прави впечатление, особено за човек, живял само в “равни” градове като Варна и Севлиево].

В Коимбра има два университета. Universidade de Coimbra е един от най-старите университети в Европа, който не е спирал да функционира от официалното си откриване през XIII век и който се намира съвсем близо до квартирата ми. Бях изключително впечатлена от стария университет на върха на града и ходех там по няколко пъти на ден през първата седмица. До него се стигаше по доста стълби (125 на брой), обаче гледката си заслужаваше. Правих много, много снимки.

DSC00620

DSC00690

Видях човек с наметало! Досущ като на Хари Потър… Към него се приближи друг човек. И той с наметало! Не знаех дали е удобно да ги снимам, но така или иначе бях далече от тях и се надявах да не ме видят [благодаря на човека, измислил функцията Zoom]. Снимах ги и се чувствах приятно странно. Все още си мислех, че това е малко странен университет, който се е филмирал от историите за Хари Потър и малко се зарадвах, че няма да уча там. Все пак ми беше интересно да разбера повече…

DSC00691
Zoom-ът свърши работа

През следващата седмица стигнах и до моя университет. ESEC е икономическият факултет на Instituto Politécnico de Coimbra (Политехнически университет). [Мина поне месец, докато намеря най-удобния път до него и затова винаги тръгвах поне час преди лекцията ми].

Там някъде в далечината има оранжева сграда и това е моят университет [Нямах нужда от GPS, така беше доста по-вълнуващо.]
Имахме среща на всички чуждестранни студенти и координатор от университета. Присъстваха още 20тина чужденци освен мен и си разменихме контакти с тези, които бяха седнали по-близо. Казаха ни да очакваме email с повече информация за Welcome party (парти за добре дошли), на което ще присъстват всички новодошли Еразъм студенти.

Разбрах, че имам седмица, в която да си избера предметите, които да уча, за да събера нужните кредити. Влизах на всякакви лекции и не разбирах нищо, защото бяха на португалски. За щастие, преподавателите все пак говореха английски и ми обясняваха подробно какво представлява дисциплината и как ще ме оценяват. Направи ми впечатление, че наблягаха на присъствието. Не го разбирах това – защо ми трябва да присъствам на лекции, от които не разбирам и думичка?

Вече си бях избрала дисциплините и отивах на лекция по PGE (Planejamento e Gestão Estratégica), което на български е стратегическо планиране. Имаше две познати лица – момичета от Чехия. Разбира се, седнахме заедно. Влезе преподавателят и започна да говори на португалски. Пет, десет, петнадесет минути. Обърна се към нас и каза на английски: “Момичета, през семестъра ще се работи по екипи, като накрая предавате обща курсова работа  Екипът може да е от 3 до 5 души.” Идеално, помислихме си ние трите. И тогава професорът допълни “А, и повече от един Еразъм в екип не може”. Завъртях се и видях, че зад мен има толкова много хора, но единственото, което можех да кажа беше Olá! Bom día! (Здравейте! Добър ден!).

Изправих се, огледах се и едно момиче ми се усмихна. Покани ме да се присъединя към нея и екипа, в който имаше още три момчета, от които само едното говори английски. Името на момичето,  което ме покани е Таня и първото, което й казах е, че името Таня е често срещано в България и славянските държави, но тя си беше изцяло и само португалка. Е, имах екип по този предмет. Браво!

След края на лекцията Таня извика мен и другите две момичета от Чехия, за да ни покани на вечер на специалността. Даде си телефонния номер и помоли до края на деня да кажем какво сме решили, защото има куверт. Аз исках още веднага да кажа “Да”, но реших да питам и момичетата. Те не бяха въодушевени от идеята и ми казаха, че едва ли ще отидат. Аз бях решила, че искам да отида.

Тук щях да уча аз

Дойде въпросната  вечер и аз отивах към мястото на срещата, където трябваше да се съберем всички. Отидох и нямаше никой. Почаках, помислих, че съм подранила, но никой не дойде и тръгнах обратно към квартирата. Чух някой да вика името ми се огледах. Три момичета с наметала тичаха към мен и лицата им ми бяха познати. Да, бяха от класа по PGE и да, сякаш бяха излезли от Хари Потър! Оказа се, че съм била в грешния край на улицата и тръгнах с тях. Чудех се защо и те са с такива дрехи. Нали уж щеше да е парти…

След 5 минути стигнахме до мястото на срещата, където имаше много студенти и по-голямата част от тях също носеха странните дрехи. Тези, които ме познаваха от лекцията много ми се зарадваха. Останалите се запознаваха с мен. Имаше и студенти с нормални дрехи! Слава Богу, помислих си аз, но малко по-късно разбрах причината – първокурсниците трябва да си заслужат униформата и нямат право да я носят през първата година на висшето си образование. Докато това стане, те са т.нар. от нас “зайци” изпълняват всичко, което им кажат по-големите студенти.

Първоначално изглежда, че сякаш се гаврят с първокурсниците, но аз ги гледах и всички се забавляваха. Наистина. При мен дойде момиче от моя клас, казва се Ева. Направи ми впечатление, че върху ноктите на пръстите на ръцете си има лепенки (за рани) и я попитах какво се е случило. Заради униформата, каза ми тя и ми обясни.

Така наричаната (от мен) униформа, на португалски traje académico, най-напред не е задължителна, но за студентите в Коимбра е въпрос на чест да я носят. Състои се от риза, пола/панталон, елек, сако, обувки и наметало. Винаги се носи пълна униформа, не просто част от нея. Лепенките на ръцете на Ева бяха, за да скрият лакираните й нокти. Лепенка имаше и на китката си, където има малка татуировка, която също се покрива. Не се носи грим, когато си с униформата и дори обувките да ти убиват, те са част от униформата и не може да ги смениш с други.

Беше ми трудно да повярвам на това, което чувах и виждах. Чувах за някакви строги изисквания, униформа, която те ограничава, а виждах хора, които се забавляваха както не бях виждала досега.

След близо два часа, в които по-големите караха по-малките да правят какво ли не, отидохме да вечеряме. Отново бях шокирана. “Ресторантът” беше едно малко пространство с две дълги маси. Едната беше за нашата специалност, втората маса беше за студенти от друга специалност, не ги познавах. Собственикът се промъкваше едва едва между двете маси и носеше кани с вино. Сигурно през 10 минути. Когато един започнеше да пее, пееха всички.

DSC00791

Колегите ми не ме оставяха за миг. Постоянно ме питаха дали ми е стигнала храната, дали искам да изляза навън да си поговорим, защото вътре беше твърде шумно, дали има нещо, което ме притеснява, което не ми харесва.

След ресторанта част от колегите ми отидоха на дискотека. С униформите. Друга част казаха, че се прибират, но настояваха да ме изпратят преди това [а аз както споменах, живеех на идеална локация, близо до заведения и дискотеки, та не беше трудно за обяснение].

Прибрах се рано сутринта и не исках да спя. Бях впечатлена! От позитивизма, който беше не просто в мен, а навсякъде около мен. От уважението към традициите бях не просто впечатлена, а чувствах респект. Бях омагьосана. Не от историите за Хари Потър, а бях омагьосана от Коимбра.  Все повече и повече исках да опознавам този град, тази държава и португалския народ!

Моята португалска приказка (част 1)

Започвам с част 1 без да знам до колко ще броя… Едва ли има мой приятел, на когото да не съм споменавала думата Португалия с нейните производни. С основание. Мина повече от година от връщането ми в България, а спомените ми са още” топли”.

Крайно спонтанно бе решението ми да се явя на изпита за Еразъм през октомври, 2013 г. Още по-спонтанно подредих желаните от мен университети:

  1. Коимбра, Португалия
  2. Бърно, Чехия
  3. Порто, Португалия

За първото и второто желание разчитах основно на мнения от приятели. За третото – нямам никакъв спомен, така съм го почувствала. Класираха ме за първото ми желание и бях неописуемо щастлива. Същевременно бях и извънредно неподготвена за това, което ме очаква. За Бога, отивах на другия край на Европа в напълно непозната държава, непознат  език…Трябваше да побързам със самолетните билети, защото цените се качваха малко по-малко.

12.02.2014 – 17.07.2014. Това бяха датите на двупосочния билет София – Порто. След като го купих, постоянно чувах въпроса защо съм взела двупосочен билет. Ами, ако нещо се обърка до 17 юли, 2014г.? За миг се уплаших, признавам си.

Все пак се подготвях. Разпитвах приятели, които са били там или към момента бяха там. Намерих квартира за отрицателно време [благодаря, Поли П.] и получих перфектния подарък за рождения си ден – самоучител по португалски [съквартирантите ти винаги да знаят от какво имаш нужда – безценно! смятам, че добре си съжителствахме 4 години. Благодаря, Тейче и Никола]. Та, подготвях си се аз, бях в сесия, но учех португалски във всеки свободен момент.

Дългоочакваният 12 февруари дойде и това бе най-дългият ден в живота ми! Около 02:00ч. тръгнахме от Севлиево, полетът ми беше в 06:00ч. Сбогувах се с родителите си и уверена се качих на самолета. Все още неосъзнаваща какво се случва, но бях щастлива и с добро предчувствие.

Имах прекачване във Франкфурт, където се запознах с Нина. Завършила във Варна, имаме общи познати и лети за Порто, където живее. Всичко се подреждаше перфектно. Кацнахме живи и здрави, след което Нина ме упъти до гарата, от където да си хвана влак за Коимбра. Купих билет и след около час бях във влака.

DSC03547
Porto Campanhã (гарата в Порто)

Хората около мен говореха напълно непознат език, но пък влакът беше нещо, което не бях виждала – имаше бърз Wi-fi, успях да говоря по Skype безпроблемно; имаше и контакт (уау!) и не на последно място, имаше табло, на което се изписваше скоростта на движение. Варираше между 140 и 170 км/ч (уау!, уау!).

Усетих, че влакът забави скорост и чух женски глас да казва “нещо си…нещо си…Коимбра Б”. Веднага станах и се затичах за куфара си, след което отидох до вратата. Нови пътници вече се качваха и аз реших да им дам път , пък накрая да сляза и аз. Да, ама не! 

Вратата се затвори и влакът тръгна, при което аз започна да натискам бутона, който видях до нея. Без резултат. Скоростта на влака се увеличаваше и аз не знаех нито къде отивам, нито какво и на кого да кажа… Разплаках се. Сигурно е естествена реакция, знам ли. Стоях си до вратата и си плачех, мислейки как ще сляза на следващата спирка, пък тогава ще мисля.

Млада жена се приближи до мен и проговори на английски! Попита ме защо стоя до вратата, аз обясних ситуацията и тя не можа да сдържи усмивката си. Това, което не знаех, е че влакът пътува по дестинация Порто – Лисабон, с единствена спирка Коимбра! До Лисабон оставаха още близо 2 часа път и тя ме посъветва да седна.

portugal

Ако преди минути просто си поплаквах, сега вече ревях. Вероятно бях и изнервена от дългото пътуване. Отивах в Лисабон. Защо, защо? Защо ми трябваше този Еразъм? Бях рухнала, буквално.

(Бележка: За да добиете по-ясна представа за разстоянието Лисабон – Коимбра – Порто, може да си представите София – Велико Търново – Варна)

Пристигнахме в Лисабон и трябваше веднага да сменя влаковете. Нямах много време. Не помня името на младата жена, която проговори английски, но много добре си спомням, че не ме остави сама до момента, в който се качих на влака по обратния маршрут. Изпрати ме с думите “Сега си поплака,  но след време ще я разказваш тази история и ще се смееш”.

Наистина така се случи.

На връщане бях се качила без билет просто защото, ако бях отишла и до касите, щях да чакам следващия влак. Настаних си се удобно, вече чувстваща се у дома си и видях приближаващ се кондуктор. Приготвих пари, готова да обяснявам нелепата ситуация. Той се приближи към мен, видя банкнотата в ръката ми и искрено усмихнат каза: “Аа, ти си българката/румънката. Прибери си парите и внимавай да не изпуснеш спирката този път.”

Мигах на парцали и се смеех от сърце. Не търсех обяснение какво, защо и как, но се възхитих от позитивното отношение, искрените усмивки и комуникацията между служителите на португалските железници.

Навън започна да притъмнява и аз се приготвих за слизане още преди влакът да е почнал да намаля скорост. Слязох първа! Бях в Коимбра. Възрастна жена слезе след мен, също ми проговори на английски и ме изпрати до такситата. Аз имах адреса, написан на листче, но тя ми каза, че мога да го произнеса сама и не бива да се притеснявам.

Така и стана. Таксито ме закара до новия ми дом, аз гледах любопитно през прозореца на колата, ама май не виждах нищо. Гледах, но не виждах. Всичко се сливаше.

Имах нужда от легло. Това наистина беше най-дългият ден в живота ми и стана още по-дълъг. Вече бях на автопилот. Пристигнах на адреса. Българският ми съквартирант Митко, с когото се познавахме от Варна, ми помогна с багажа и предложи да ми покаже студентския стол. Определено имах нужда да хапна нещо.

Вече нямах нужда да спя. Коимбра ме очакваше…  

Истината беше, че позитивната ми нагласа изигра важна роля в цялото приключение. Не мога да отрека, обаче, и това, че сякаш всичко работеше за мен. Все едно бях част от сценарий на филм. Така се чувствах аз и вече бях сигурна, че това е моето място и, че най-доброто тепърва предстои.