Моята португалска приказка – три години по-късно…

Част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г.. След онази лесна равносметка за 156те прекрасни и незабравими дни, които изживях в Португалия, последваха събития, които станаха повод за още равносметки… Три години по-късно стигнах и до последната част 12! Това е един много специален послепис на португалската приказка, която изживях, запомних и в продължение на 3 години разказвах  – това време стана красноречив повод за нова равносметка…Не подозирах, че ще пиша за нещо такова, ама нали приказките имат “интересен” финал. Затова, продължавам напред…

На 17 юли, 2014г. стъпих на българска земя. Радвах се, разбира се! Семейството ми беше тук, големият куфар, който пратих с куриер също вече бе пристигнал вкъщи и ме очакваше. Връщах се към предишния живот. Де да беше лесно… Никой вече не говореше на португалски около мен (и абсолютно нормално), ама това адски много ми липсваше! Затова пък аз говорех непрекъснато – не на португалски, говорех за Португалия. Неколкократно различни хора забелязваха дори, че говорът ми е различен, говорех доста по-бавно от преди. Не се изненадвах, бях подготвена с някакъв отговор, защото още в Португалия Томас (Чехия) отбеляза, че звуча много по-спокойна, отколкото в началото. Португалия и всичко португалско просто ме успокояваха. Искаше ми се и наистина вярвах в думите, станали нещо като девиз на приключението ни Keep calm and just chillax!

Не съм сигурна дали мина и месец от прибирането ми в България, когато ми поставиха диагноза множествена склероза. Не знаех много, даже нищо, за това нещо. Как, защо, какво следва? Задавах си нормалните въпроси, на които не получавах ясен и адекватен отговор… Оказа се, че отговорите на тези въпроси са широко отворени и се дават от мен за мен. Ако искам, ако мога..

И се връщам към историята. Остана ми 4ти курс в университета във Варна, чудех се дали и как ще приравнят оценките от семестъра в Португалия,. Нямаше проблеми. Завърших и 4ти курс, остана само дипломната работа. Защитата оставих за по-късната сесия през септември, първо, защото не се чувствах достатъчно подготвена, и второ, защото някакви симптоми опитваха да стават постоянни, а аз мислех, че просто е нужно време и всичко ще се нареди. Доста хора ме съветваха да отложа защитата за следващата година, но не го направих, това означаваше да чакам още година за дипломата си и по-важното – симптомите деликатно прогресираха и нямаше как да знам какво ме очаква догодина по това време… Сега ще кажа, че решението ми е било правилно.

Португалската приказка продължаваше. Даша и Томас дойдоха в София при техен колега и приятел от Чехия, който сега беше в България отново по Еразъм. С тях пътуваха още едно момиче и едно момче. Момчето твърдеше, че ме познава от Коимбра, когато е идвал на гости на Томас по време на Quiema das Fitas. Тогава сме се запознали, защо не си спомнях? До момента, в който ей така между другото, спомена, че е братът на Томас, така всичко се подреди и се сетих! Та, посрещнаха ме на централна автогара в София, бързо намерихме заведение с българска кухня, това искаха да опитат, и изобщо забравихме, че е минала повече от година от последната ни среща. Плановете, които се правеха на всяко парти за изпращане, наистина, и сякаш с лекота се случваха. А това беше най-интересно и любопитно за момчето, което в този момент беше Еразъм студент. Как толкова хора, идващи от най-различни държави и говорещи на различни езици, продължаваха да се търсят. Тайната, може би, се нарича Коимбра, Португалия.

Хапнахме, говорихме, припомняхме си забавни моменти, планирахме кога ще се видим пак и най-важното – кога отново ще отидем в Коимбра? Стана време за последния автобус към Севлиево, изпратиха ме до автогарата, качиха ме на автобуса и се разделихме сякаш още на следващия ден щяхме се видим.

This slideshow requires JavaScript.

Комуникацията с ЕРАЗЪМ студентите продължава и до днес в онази група, която Арту (Финландия) направи още в Португалия, докато семестърът за всички нас си “течеше”, а аз тогава, все още, дори не използвах Whatsapp, но се научих… Хората в тази група бяха едни от първите, с които споделих какво се случва с мен и здравето ми. Първо на тях казах, че заминавам за Индия…

В Индия имах цялото време на света, Мечтаех си да отида там, исках да обикалям и т.н., различно е, интересно е. Убедих се в това и от мъничката част, която видях. И тук не липсваха разни истории за разказване, опитах. Обаче португалската приказка (тогава бях написала едва 5-6 части) не излизаше от главата ми. Не очаквах, че след като се върна, ще съм във състояние да продължа. Мислех, че спомените ми няма да бъдат вечни. В Индия прекарах времето си в учене на… португалски! Грижливо подчертавах важното в помагалото, което си носех от България, разбрах, че в Индия има цял щат, макар и най-малкият, който близо 500 години е бил португалска колония и неколкократно индийците ми задаваха въпроса “Ходила ли си в Гоа? Трябва да отидеш, ще ти хареса!”.. Вероятно мястото е запазило нещо португалско…уау!

This slideshow requires JavaScript.

Защо разказвам всичко това? Красиво би било да приключа с предишната част – край, финал, равносметка и готово. Да, ама не. Животът има други планове…Планове, които промениха мен и хората около мен, научиха ме на много и категорично ме извадиха от комфортната ми зона. Истината е, че истинската равносметка успявам да направя сега и вероятно, няма да е последната. Благодаря на моята първа португалска приказка, че упорито ме преследва до последно…Очаквам следващата!

Advertisements

Португалска приказка (последна част 12 – край, финал, равносметка)

Всяка приказка си има своя край, както се пее в една песен. Дойде краят и на тази…

Рано сутринта на 17 юли, алармата звънна и аз доста стриктно станах, оправих се. Хем не ми се тръгваше, хем не можех да си позволя да закъснявам. Хазяинът дойде, той щеше да ме закара до гарата и да ме качи на влака. Но преди това, имаше нещо, което не очаквах – съквартирантката ми от Бразилия, Татяна, която беше на екскурзия в Италия и до предишната вечер ми пращаше снимки от Рим, Венеция и Верона, изглежда беше вече тук. Хазяинът почука на вратата на нейната стая, каза бързо нещо на португалки (официален език и за Бразилия) и вратата се отвори – Татяна наистина беше тук и по всичко изглеждаше, че тя също ще ме изпрати до гарата. И наистина така стана.

Спокойно се качих на влака, Татяна и хазяинът изчакаха до последно. Изпратиха ме с огромните си усмивки, прикриващи мъничко тъга. Усмихвах се и аз, предстоеше ми дълъг ден.

Като за начало, дойдоха спомените от първото ми (и единствено до този момент) пътуване с бърз влак по линия Лисабон – Порто с единствена спирка Коимбра. Сега отивах директно в Порто, не съществуваше шанс да изпусна спирката, както стана първия път. Сетих се за думите на жената, която опитваше да ме успокои при първото ми пътуване – беше нещо такова “Сега плачеш, след което ще го разказваш и винаги много ще се смееш”. Та, през цялото време тези думи ме “преследваха”, докато аз просто наблюдавах португалската действителност през прозореца до мен – всяко камъче, всяка тревичка… И така, в продължение на около 2 часа… Наблюдавах…

Влакът пристигна в Порто, слязох, качих се на метрото и след малко бях на познатото ми летище. Изобщо всичко португалско чувствах до болка познато. Много приятна болка! Нямаше какво да се обърка и самолетът ме очакваше.

Полетите бяха два, смяната направих във Франкфурт. В първата част на пътуването, Порто – Франкфурт, голяма част от пътниците бяха португалци, говореха на португалски, изобщо запазиха атмосферата, в която живях през последната половин година. Като направих смяната, обаче, и около себе си започнах да чувам основно българска реч, бързо осъзнах, че приказката е до тук.

Що се отнася до равносметката ето най-простия вариант – това бяха 156 прекрасни, вълнуващи, незабравими дни. Не ми остана нито време, нито имах желание да си водя дневник с разни записки, и до днес не мисля, че знам как се прави, затова пък обичам да правя снимки, много снимки. Та, благодарение на тези снимки заедно със спомените, които не ми”изневериха” и до днес – август, 2018г, се получи симпатичен разказ по картинки. А част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г., което също може да бъде повод за някаква равносметка.

Съгласна съм, че всяка приказка си има край. Вярвам, също така, че всеки щастлив край има продължение. Затова, нека това да бъде краят на моята първа португалска приказка…

Това е един от тротоарите до квартирата, интерпретацията е въпрос на лична гледна точка

Португалска приказка (част 11)

Португалската дума saudade няма еквивалентен превод на друг език. Спомен…носталгия…тъга с приятен “привкус”…хубав момент…и още, и още. Ден преди да отлетя за България усетих какво е saudade, продължавам и до днес. Полетът ми беше за 17 юли,оставаха ми два дни. Последните два дни, обратното броене започна…

Световното по футбол тъкмо приключи, Германия спечели купата (2014 година). Коимбра стана по-пуста от всякога, всички телевизори и екрани, които до вчера шумяха, ги нямаше. Изобщо заведения, магазини и пр. спокойно излизаха в лятна ваканция. Всичко вървеше в тон с моето прибиране у дома, а на мен ми беше повече от приятно да се разхождам из пустия, тих и уж познат град.

This slideshow requires JavaScript.

Заедно с хазяина Мануел разреших важния въпрос с куфарите – големия куфар, с който пътувах, когато пристигнах, сега пратих с куриер, след което си купих някакъв по-малък и удобен, с който да пътувам. Последното бе да минем през гарата, взех билет за влака до Порто на 17ти сутринта и официално започнах да броя последните си часове в Португалия.

Умишлено или не, последният ден в Коимбра беше на правилното място – градината Penedo (камък, скала) da Saudade. На пръв поглед се почудих какво му е специалното на това място. Виждах просто някакви плочи. Наличието на вълшебната думичка saudade в името на това място бързо ми подсказа, че не трябва, а и не можех да остана безразлична. Супер сантиментално беше, чувствах, че разбирам написаното на всяка плоча. Но как? Невъзможно беше, знаех португалски на възможно най-елементарно ниво. Рационално погледнато, не се предполагаше да разбирам нещо от написаното около мен. Затова пък, нямаше проблем да “гледам” емоционално. И така да разбера значението. Сара и Джулиана (от Италия) говореха език от същата група и значително по-малко се затрудняваха с превода. Не знам защо, аз също разбирах. Посланията са подписани от различни,  вече завършили, випуски студенти, изразяващи благодарността си към Коимбра. Да, към град Коимбра, сякаш е одушевен предмет. Престоят ми в Коимбра бе кратък (само семестър)  и все пак, бързо се припознах в тези думи, бях благодарна. Едва ли имаше по-приятен начин за “раздяла” с Коимбра. Не на последно място, гледката, която се разкриваше ме остави безмълвна. Трудно можех да приема факта, че утре ще бъда далече от Португалия.

This slideshow requires JavaScript.

Имах “интересно” goodbye party заедно с двете италианки. Вeчерта по нищо не се различаваше от всяка предишна през последния месец – импровизирана вечеря, разговори за позволеното тегло на куфарите и действителното, което всяка от нас планираше, любимият въпрос  “Готов ли е багажът ти?” и, разбира се, планове за следващата среща… Във въздуха се усещаше някаква приятна умора, ясно беше, че е време всяка да си ходи вкъщи и струваше ми се, че тази мисъл ни радваше. Те щяха да пътуват само ден след мен, така че партито беше за всички.

DSC05429

Часовникът тик-так-аше, след много малко влакът ме очакваше, после самолетът…Вълнувах се, алармата щеше да звънне само след няколко часа, легнах и заспах…

IMG_20180717_181652.png

Португалска приказка (част 10)

Неизменна част от целия процес по изпращането на Еразъм студентите у дома бяха (минимум) две неща – голямо португалско знаме, върху което останалите пишат каквото желаят за спомен от познанството и goodbye party (парти за довиждане)… Време беше един по един чуждестранните студенти да си ходим вкъщи. Онова, за което изобщо не съм мислила, когато купувах двупосочния самолетен билет в началото, беше, че евентуално ще се появят някакви нови приятели, с които вероятно едва ли ще се видя отново…

Още по време на прибирането от Урем, телефонът ми звънна и стана ясно, че непредвидено и неочаквано утре Даша лети за Чехия и вечерта беше изпращането. Прибрахме се в Коимбра и хубавото, прекрасно, страхотно настроение, което имах през последните три дни бързо се промени. Стана мрачно.

Спонтанно, импровизирано, женско парти на открито. Намирахме се на необичайно пустия и тих площад Praça da República до квартирата ми. Личеше, че Коимбра е студентски град и щом семестърът приключи, става странен, пуст и различен… Бяхме единствените момичета на площада – Даша, Джулиана, Сара и аз. Световното първенство по футбол в този ден беше в пауза и мачове нямаше, съответно нямаше и публика, затова бяхме сами на иначе шумния площад. И всъщност, вечерта си беше нормална вечер – разказвахме си какво сме правили днес и какви са плановете за утре. А утре Даша си отиваше у дома! Трудно беше да го осъзная и вече правехме планове кога и къде ще се видим отново! На следващия ден Даша отлетя за Чехия, а на мен ми оставаше цял месец в Португалия, билетът ми беше чак за 17 юли, което означаваше само едно – доста такива изпращания ще има.

This slideshow requires JavaScript.

Само след два дни казахме чао на Арту и Йоке, техен ред беше да отлитат към у дома, тоест към Финландия. Денят преди официалното им изпращане ми хареса. През деня Арту, Томас (Чехия) и аз отидохме до търговски център Dolce Vita, намиращ се точно срещу факултета, в който изкарах семестъра. Всеки от нас имаше някаква причина, за да трябва да отиде до “мола” (малък е за мол, затова е в кавички, а истински голям мол има от другата страна на реката, минаваща през града, река Мондего). Арту искаше фризьор, аз имах нужда от още един куфар, а за Томас не си спомням, но със сигурност имаше нещо. В крайна сметка, само Арту си изпълни задачата и наистина отиде на фризьор, докато ние с Томас безцелно обикаляхме коридорите на извънредно пустия търговски център. Магазините работеха, от всички посоки се чуваше музика и вероятно се предполагаше да сме в добро настроение. Затова докато Арту стоеше на стола в салона, с Томас се “върнахме” в детските си спомени с всички подръчни средства и наистина се забавлявахме, отново бяхме деца.

This slideshow requires JavaScript.

До момента, в който Арту стана готов, излезе от салона и всички директно се отправихме към паркинга и колата на Томас, която остана без планираните покупки. Вече не изглеждаха важни, затова направихме бърз план за предпоследната вечер на финландците в Коимбра. Италианките Джулиана и Сара учеха за важен изпит на следващия ден, съответно предупредиха да не ги търсим тази вечер. Същото се отнасяше за Дамиан и Даниел от Полша, те също щяха да учат, а Томас чакаше приятели от Чехия (познавах ги от онзи уикенд на плажа в Лисабон), които да минат през Коимбра за няколко часа, след което се прибираха у дома в Чехия.

Та, направихме планапърво щяхме да се видим с хората от Чехия, след което ще идем на парти за изпращането на някой Еразъм студент, когото лично аз не познавах, но нямаше проблем, нали затова са партита. И така…

Вечеряхме заедно с хората от Чехия (момче и момиче, чиито имена може да сбъркам, затова нека просто да нямат отношение към историята), Арту, Йоке, Томас и аз. Много шеги, много закачки, когато очите на всички се насочиха към дънките ми. Историята им не беше нещо необичайно – купих ги напълно здрави преди заминаването в Португалия, където те постепенно, от само себе си, се късаха. В България щях да ги срежа за къси панталони, а най-интересното беше, че не бях само аз така. Дънките на Томас целенасочено бяха така изпокъсани специално за Еразъм и на въпроса “Защо?” универсалният отговор, който и аз ползвах, беше текст от песента на Shakira – Gypsy. Cuz I’m a gypsy…I might steal your clothes and wear them if they fit me. Приятелите от Чехия трябваше да тръгват, а ние отидохме на goodbye party, което за мен изобщо не беше парти – времето на скъсаните дънки преждевременно изтече. Скъсаха ги, умишлено, в тон с приключващия Еразъм. Запомнящо изпращане на финландците направих, с най-добри чувства и от двете страни. И с един чифт дънки, който не успя да понесе мисълта за приключващия Еразъм.

This slideshow requires JavaScript.

На другия ден, вечерта, беше официалното изпращане на Арту и Йоке в любимия и често посещаван от всички ресторант Luna, намиращ се на площад Praça da República. Обикновено такива събирания бяха супер весели и шумни, разбираемо, сега беше тягостно и относително тихичко. И все пак, планирахме кога ще се видим отново, това беше темата и наистина знаехме, че ще се случи.

This slideshow requires JavaScript.

Последната си вечер в Коимбра Солен от Франция прекара с мен и португалецът Даниел. Най-напред, пазарувахме от супермаркета в “малкия мол” и после отидохме в нейната квартира.Много старателно и без да бързаме си приготвихме вечерята, след което сладко си приказвахме и си припомняхме забавни, тъжни и всякакви моменти от престоя ни в Португалия и семестъра заедно  … Беше дълга, много дълга вечер!

This slideshow requires JavaScript.

До следващото заминаване, което беше на Томас (Чехия), Дамиан и Даниел (Полша) оставаха няколко дни, в които имаше какво да се прави. Така например, цял семестър волно и неволно чувах, че Коимбра е град, известен с ботаническата си градина, а все не ми оставаше време за нея. Нямах идея къде се намира, нито какво да очаквам, обаче ентусиазирано говорех, че трябва да се посети и убедих Дамиан и Даниел да отидем. Не разбирах защо само аз се вълнувах за въпросната ботаническа градина, а двете момчета бяха в настроение тип “хайде на разходка в парка пред у дома”. И много правилно, защото ботаническата градина на Коимбра наистина се намираше до квартирата ми и минавах през малка част от нея всеки ден без дори да подозирам,, че това е прословутата Jardim Botanico .

Оказа се значително по-голяма и по-интересна от познатия ми терен. Когато си извън нея, виждаш обикновена сбирщина на неподдържани храсти, което едва ли щеше да ме накара да искам да вляза вътре и неслучайно все още не бях. Португалските ми колеги, обаче, не лъжеха и наистина си заслужаваше. В пълен контраст със сбирщината храсти отвън, вътре беше повече от просторно, непринудено красиво и редовно поддържано. Различно беше от представата ми за ботаническа градина, огромна е и не спирах да недоумявам как никога досега не подозирах какво има до квартирата. До всяко растение имаше табелка с наименованието му и някакъв текст, на португалски, естествено, което не ни вършеше работа и разчитахме на снимките, които правехме, но най-много на собствените си възприятия. Лично за мен, беше “бягство” от реалността, поредното такова за престоя в Португалия. Нямах желание да бягам от тамошната реалност, но няколко минути не се броят.

This slideshow requires JavaScript.

Продължавах да си търся куфар и уж затова трябваше да отида до “истинския”, голям мол от другата страна на реката, разполовяваща Коимбра. Традицията бе спазена, планираните покупки изобщо не се случиха. По-важно ми беше да се разделя с португалката Сара и приятелката и Далила. Куфарът можеше да почака, а аз не спирах да снимам Коимбра от всеки възможен и невъзможен ъгъл. Откриваха се гледки, които можех да наблюдавам в продължение на часове…

This slideshow requires JavaScript.

Имаше време и за последен плаж в близкото градче Фигейра да Фоз. Различното беше, че трябваше да отидем с влак, Томас, който обикновено ни разкарваше наляво-надясно с колата си, сега искаше да си почива преди дългия път до Чехия. Затова хванахме влака и след час бяхме на плажа. В тон с привършващия за всички ни Еразъм се върнахме в началото и всеки казваше какво е било първото му впечатление за всеки от останалите тук. Така например, Джулиана (Италия) веднага се сети, че първите ми думи към нея са били за огромната й прилика с някаква българска актриса. Така беше – в първия момент беше супер сериозна и с къдравата си коса много ми заприлича на Диляна Попова. Или пък Дамиан каза, че в началото изобщо не е предполагал, че ще ни види отново след онова парти за добре дошли на Еразъм студентите от Политехнически университет, въобще не сме му били интересни и т.н. Друго, което всички ясно помнеха, беше отговора ми на въпроса “Имаш ли Фейсбук?”- “Не, в България не се използва!”. В първите 10 секунди всеки беше объркан и/или шокиран, дори малко уплашен от странната, скучна, сериозна българка. Очевидно не познаваха България и бяха склонни така лесно да повярват. След което се усмихвах и заедно се смяхме. Не знаех, че с това ме бяха запомнили, аз запомних първоначалните им реакции.

This slideshow requires JavaScript.

Вечерта преди да си тръгнат Томас, Дамиан и Даниел също имаха обичайното парти за изпращане. В значително малък състав, приготвихме си импровизирана вечеря и готово, нямахме нужда от друго. А най-логичният и същевременно с това най-избягван въпрос беше “Багажът ти готов ли е?”. В добрия случай отговорът беше искрена усмивка, а в конкретния – теглото на куфарите не подлежеше на обстойна проверка, както при пътуване със самолет. Багажникът на колата на Томас беше достатъчно голям за целта.

This slideshow requires JavaScript.

Затова без излишни въпроси, решихме да играем на една игра, която винаги предизвикваше много смях, в същото време – доста мислене и, която всеки знаеше с различно име. Играта беше да познаеш името на популярната личност, написано и залепено върху челото ти, като имаш право само на въпроси с отговор да или не… Та, прекарахме вечерта със залепени имена на челата си и много се смяхме. Без да се уморим…

DSC05360

Малко по малко всеки заминаваше, това бяха просто няколко месеца в Португалия с някакви хора, които едва ли щяха да се видят отново. Сега беше ред и аз да си тръгвам, усещах го дори във въздуха. Трудно е за обяснение, но изведнъж Коимбра стана непознат за мен град. Но, всъщност, изобщо не беше заради мястото, всичко си беше същото. Хората имаха значение, а те вече бяха далече. И сега дойде моят ред…

Португалска приказка (част 9)

След края на семестъра и още повече след края на лятната изпитна сесия, Коимбра стана неузнаваем град. Буквално и преносно! Шумните дискотеки бяха затворени, изглеждаха запечатани, така сякаш никога не са работили и ако не знаеш каква е тази сграда, не би предположил какво всъщност е. Португалските колеги приключваха със сесията и си отиваха у дома, което у дома обикновено беше някъде далеко от Коимбра. И все пак беше някъде из Португалия. Коимбра оставаше с местните си жители и ежедневно отиващите си Еразъм студенти. Отиваха си у дома, а у дома задължително беше някъде извън Португалия.

На онази вечеря на специалност Туризъм, португалецът Дáниел направи една покана за Солéн (от Франция), Сара (от Португалия) и мен, направо си беше обещание, че след изпитната сесия ще ни заведе при семейството си в град Урем, където със Солéн бяхме ходили, бяхме минавали от там Лично аз ни най-малко разчитах на тази покана, когато след последния изпит за колегите от специалност Туризъм, последния уикенд на месец юни, наистина пътувахме към Урем.

Даниел, Солен, аз и Сара, снимката е правена някъде по пътя, заради цвета на водата в езерото зад нас

Стигнахме до къщата, където живее Дáниел и бяхме посрещнати още преди да паркираме. Очакваха ни с нетърпение, сякаш сме далечни роднини, с които отдавна не се бяха виждали. Най-напред бащата на Дaниел – Кáрлуш, ни показа къде са стаите за нас, за да си оставим багажа и след това каза да слизаме за вечеря.

Беше голяма къща с широки мраморни стълби между двата етажа. Първата стая беше за Сара /от Португалия/ и мен, Солен беше в стая с Даниел и готово. Настанихме се набързо и тръгнахме към вечерята. Чувството беше сякаш отивам на гала вечеря в ресторанта на луксозен хотел. Обстановката го обещаваше и така беше.

Четиримата новопристигнали слязохме в трапезарията, начело с Даниел, който ни настани на масата, говорейки нещо на португалски с хората, които го разбираха. Явно беше свързано с нас, защото момичето и момчето (сестрата и братът на Даниел) веднага се запознаха с непознатите – Солен вече се познаваше с тях, така че непознатите бяхме Сара, която е португалка, запознанството отне няколко секунди, и аз. С мен секундите станаха минути и все пак, запознанство имаше. Сестрата на Даниел се казва Ана и беше на 12 години, притесняваше се да говори английски и основно се навърташе около говорещите на португалски или ползваше някой от братята или баща си за преводач. Братът на Даниел и Ана се казва Карлуш (като бащата) и е най-големият от децата, една година по-голям от Даниел. Запознахме се, седнахме на масата и вечерята веднага ни бе сервирана. От бащата, който не просто се беше постарал за нас като за гости на сина му, а се грижеше за всички като за едно сплотено семейство. От това имах нужда тогава – истинска семейна атмосфера – и я получих. Толкова далеч от вкъщи, на другия край на континента, с чисто ново семейство, се чувствах повече от уютно.

Планът за утрешния ден бе готов и след като се навечеряхме, бащата Карлуш ни разказа какво ще правим – ще караме кану, 12 км, заедно с негови колеги и семейни приятели. Това далеч не беше пръв път за португалското семейство, Даниел беше разказвал, че често кара кану именно по този маршрут, именно с тези хора. Бащата попита Сара, Солен и мен дали сме карали кану и бързо стана ясно, че само аз нямах опит, защото не се бях качвала на такова нещо, тогава вероятно не беше популярно в България. Интересното беше, че изобщо не знаех какво да очаквам на следващия ден, щях да прекарам цял ден, правейки нещо, което досега не бях правила, с абсолютно нови хора, имах си и още си имам нещо като вроден страх от плуване… и същевременно изобщо не се притеснявах.

Нямаше причина за притеснение. На сутринта бащата очевидно бе станал рано и бе приготвил закуска за всички, след което се качихме в две коли и отивахме да караме кану. Нямах идея къде отивам и какво ме очаква, и все пак вярвах, че няма какво да се обърка.

Стигнахме до мястото, имаше доста хора, вече бяха екипирани и май само нас чакаха. Говориха си нещо с Карлуш на португалски, след което една жена дойде при нас и проговори на английски. Каза на Солен и мен, че всички много се радват, че ще прекараме деня заедно, извика нещо на португалски и един мъж веднага донесе жилетки, които трябваше да облечем преди да се качим в канутата и да сме постоянно с тях. Докараха ни и три лодки, в които очевидно щяхме да сме по двама – Солен и Даниел, Карлуш (бащата) и Сара и в третата бях аз с брата на Даниел- Карлуш, с когото се запознах преди половин денонощие, което означаваше, че тепърва щяхме да си говорим (на английски). Ана също беше там, но имаше нейни приятели деца и съвсем разбираемо – техните лодки бяха по-интересни за нея.

Лодките се подредиха в колонка и тръгнахме. Колоната се задържа в първите минути, след което се отпуснахме и нямаше нито нужда, нито възможност да се движим плътно лодка до лодка. Лично аз, не знаех “пътя”, но нямаше какво да се обърка – за португалците мястото бе меко казано познато. Затова можех да се порадвам на природата. Трудно бих опиисала с думи видяното – природата беше абсолютно девствена и запазена, сякаш човешки крак не бе стъпвал тук, а не беше така – кану се караше редовно плюс практикуване на още други водни спортове, за които теренът позволява. Но да се върна на природата -зашеметяваше ме, беше тихо, чувах разни птици без да ги виждам, бяха някъде из най-маслено зелените корони на дървета, които бях виждала. Чувах водата, по-точно – чувах звука на греблата, с които се придвижвахме, шляпащи във водата. Останалото бяха разговорите помежду ни, трите канута – бащата Карлуш и синовете му Движехме се заедно, говорихме на най-различни теми, имаше моменти, в които играехме на блъскащи колички.

This slideshow requires JavaScript.

Интересно беше защо бяхме сами, къде са останалите? В началото освен трите канута, в които се качихме ние, тръгнаха още поне 5, а сега не се чуваше нищо освен птичките и нашите разговори. Все пак, беше много приятно и просто продължавахме…

След известно време в гребане, разговори помежду ни и мълчание от страна на природата се чуха човешки гласове. Настигахме ги. Видяха, че се задаваме, направиха ни място, където да спрем и да слезем от канутата. Не ми беше ясно защо слизаме, невъзможно беше това да е краят на цялото нещо, намирахме се в нищото. Без да задавам излишни въпроси, правех каквото и другите. Слязох от кануто и зачаках, за да видя какво следва и най-любопитно ми беше къде са всички лодки?!? В този момент Даниел каза на Сара, Солен и мен да пристъпим 2-3 крачки напред и тогава видях – канутата бяха там долу, а всички ние се намирахме в горната част на нещо като водопад. Ред беше и нашите три лодки да отидат при себеподобните си и за тази цел бяха пуснати по течението на “водопада”. Долу един от португалските колеги на бащата Карлуш, посрещаше изпращаните по течението канута и ги преместваше встрани с цел да освободи максимално много пространство за следващото, което пристига. А след канутата дойде нашия ред…

Когато разбрах какво следва, а именно – водопадът” за канутата се използва като “пързалка” за хората – се изплаших и упорито настоявах, че трябва да има по-разумен вариант. Този изобщо не ми вдъхваше доверие. Тогава към мен се приближиха малката Ана и брат й Даниел. Момичето погледна брат си, търсейки одобрителното му кимване и на английски език ме попита на колко години съм. “На 21″ отговорих аз, а тя очевидно този отговор очакваше и продължи да ми говори на английски”Аз съм на 12 и много пъти съм била тук. И не е страшно, наистина!”. На пръв поглед думите звучаха абсолютно невинно и детски и все пак, ми бяха достатъчна мотивация първо да се пусна по “пързалката”, после да ги запомня, а години по-късно и да ги разказвам…21, 12… 12, 21… странна история в точния момент.

This slideshow requires JavaScript.

Всичко мина благополучно, качихме се обратно в лодките и продължихме напред. Не след дълго стана време за обяд, който обяд ни чакаше ей така в нищото, в гората, заедно с дамата, която раздаваше жилетките преди да се качим на канутата още в началото. Хапнахме си хубаво, починахме си още по-хубаво, бяхме изминали половината разстояние, оставаше още толкова. Солен, Сара и аз бяхме новите хора в цялата компания и затова бяхме интересните. Сара е от Португалия, говори португалски, комуникацията вървеше перфектно; Солен е от Франция, близка и позната за тях държава и също беше интересен събеседник за португалците. Аз бях най-загадъчна за останалите и въпросите, които чувах най-често, вероятно бяха иай-логичните: “Защо точно Португалия?”, “Различно ли е от България? Какво ти харесва и какво не?” и любимият въпрос “В България говорите на руски език, нали?”. Достатъчно ми беше задаван и то не само от португалци, така че не се изненадвах и имах подготвен отговор.

Починахме добре, приказвахме си много сладко, можехме и още, но се намирахме в нищото и ни чакаше път. Затова – обратно в канутата и вече се чувствах като у дома. Природата продължаваше да мълчи така красиво, във водата пляскаха греблата на канутата и аз продължавах да се наслаждавам на всичко заобикалящо ме. Отново бяхме последните три канута, не бързахме за никъде и стигнахме до следващия екстремен за мен момент. Отново всички чакаха нас като последни в колоната. Различното беше, че този път бях страничен наблюдател с фотоапарат в ръка и снимах всеки желаещ да се изяви за мъничко като Тарзан. Всички бяхме доволни и най-вече аз, защото беше нереално да с пусна с въже по една тел и да скоча във водата… Може би е хубаво, но не е моето нещо. Снимането ми доставяше достатъчно удоволствие…! Обаче ми хареса как има всичко в уж простичкото място.

Untitled

Качихме се отново в канутата и този път беше за последно. Стигнахме до същия паркинг, където сутринта оставихме колите (направили сме огромен 12км кръг във водата). Бяхме много, много, ужасно много мокри. Ето защо сутринта преди да тръгнем с канутата, португалците слагаха големи найлони върху седалките на колите. Трябва да го кажа отново – нямаше какво да се обърка.

Може би бях уморена, но не го усещах. Този ден беше уау! Прибрахме се, всеки беше много мръсен и изморен. Вечерта заедно със Сара, Солен, Даниел и Карлуш (очевидно не бяхме достатъчно изморени) обиколихме градчето и вечеряхме в мъничко заведение, приличаше ми на кръчма – абсолютно непретенциозно, много вкусно и обслужването беше сякаш сме най-редовните клиенти. Хапнахме, приказвахме си, двамата братя искаха да ни покажат още неща из Урем така, че продължихме още малко с обиколката. Отдавна вече навън беше тъмно, имахме дълъг ден и решихме да се прибираме и хубаво да се наспим. Утре беше неделя, уикендът свършваше и Коимбра ни очакваше, но преди това…

Неделята започна късно, някъде по обяд. Спане, излежаване,мързелуване и стана време за обяд. Бащата Каршлуш беше направил резервация в ресторант, доста различен от мястото, на което бяхме снощи – сега беше просторно, масата беше кръгла, широка и атмосферата бе с една дума семейна. Хората бяхме бащата Карлуш с децата му – Карлуш, Даниел и Ана, заедно със Солен, Сара и аз. Говорихме за всичко – започнахме с впечатления и коментари за вчерашния ден, минахме през въпроси и отговори към “новодошлите” от разни европейски държави и стигнахме до разкази за живота в Португалия. За разлика от първата вечер, когато бях сред непознати, сега се чувствах сякаш винаги съм ги познавала и беше хубаво.

Уикендът свърши, време беше да си ходим, изпратиха ни както и ни посрещнаха – като роднини, с които отново ще се видят. В колата бяхме Солен, Сара, Даниел и аз, посоката беше Коимбра- Преди да излезем от Урем минахме през още едно място – къщата на бабата на Даниел, която беше приготвила чанти с домашни плодове, зеленчуци и т.н., което далеч не ми беше чуждо, предвид студентския живот в България. Бабата едва ли очакваше внука си с компания от три момичета, две, от които чужденки, едва ли беше чувала за Еразъм, ама беше толкова усмихната, мила и добра. Точно като българските баби.

DSC05042

В колата по път за Коимбра постоянно си “превъртах” случилото се през последните три дни. Напук на нагласата, с която тръгнах през февруари, че в Португалия всичко е коренно различно от познатото ми, сега намирах основно прилики. “Първо сме хора, после сме различни” е казал някой, казвам го и аз!

Телефонът ми звънна, беше Даша (от Чехия). Налагаше се утре да лети за Чехия, май не го очаквах, а всъщност това предстоеше за всички чуждестранни студенти от тук нататък…

Португалска приказка (част 8)

В последния ден на семестъра имаше вечер на специалност Туризъм, с които аз карах само един предмет. Не бях, обаче, единственият ЕРАЗЪМ студент, защото това бе специалността на Солéн /Франция/ и 4-ма колеги от Бразилия. Отношението на португалците към нас беше прекрасно! Мисля, че започнаха да си дават сметка, че следващ семестър за нас в Коимбра нямаше и наистина им беше тъжно. За половин секунда не можеше да ми бъде скучно на тази вечеря.

DSC04056

Казахме им, че още на другата сутрин Солен, Юли /от Бразилия/ и аз летим за Мадейра и така се зарадваха. По-голямата част от португалските ни колеги казаха, че самите те никога не са били там и много искаха. Дори една от колежките ни Ана е родом от там и си ходи вкъщи само между семестрите за големи ваканции. Остров Мадейра се оказваше скъпо удоволствие за португалците в континенталната част на Португалия. Колегите се вълнуваха предстоящите изпити и в първите 5 минути това беше основната тема, когато Солен припомни на мен и всички останали, че двете с нея имаме изпит по португалски (НАПЪЛНО бях забравила за този предмет и тъкмо се радвах и се бях успокоила, че нямам изпити, пък то какво стана…) Колегите ни казаха, че забравят английския и тази вечер всички ще говорим на португалски. Така хем ние със Солен щяхме да се упражним, хем те щяха да си говорят на родния си език. Добър опит! Почти се получи…

This slideshow requires JavaScript.

Върнахме от Мадейра и сесията официално беше започнала. ЕРАЗЪМ студентите от моя университет учехме в различни факултети, различни специалности и съответно изпитите бяха различни, но едно нещо беше общо. Един предмет ни събра в началото, когато се запознахме и сега изпитът по същият този предмет – португалски, ни обединяваше. И все пак имаше едно разделение, защото бяхме 30+ човека. През първия час влизаха колегите от съседни по език държави, това са Испания, Италия, Франция и Румъния (да, Румъния). Тези 5 езика са от еднакъв произход и са достатъчно близки помежду си, че един час беше напълно достатъчен за група №1. Интересното започваше сега. Бяхме така забавна група – Чехия, Полша, Финландия, Австрия, Германия и България. Имахме повече от времето на група №1, но не мисля, че това можеше да ни помогне. Аз имах и продължавам да имам желание да уча португалски и благодарение на факта, че живеех в такава среда, всеки ден слушах лекции на този език и т.н., сега преподавателката го виждаше и го оценяваше… Всички го взеха този изпит, продължаваме напред!

По време на сесията започна световно първенство по футбол, което не би било така интересно, ако бях у дома. България не беше сред участниците, но неколкократно чувах въпроса “Бербатов е българин, нали?” и това ме усмихваше. Във всяко заведение слагаха големи плазми, на които всяка вечер излъчваха мачовете, а на площада дори имаше голяма сцена с екран, на който излъчваха съшия мач, а зрителите просто сядаха на земята. Беше ми интересно да гледам. Но не световното, а хората и реакциите им, да слушам коментарите им. Имаше студенти от цял свят и ако мачът беше Франция – Бразилия, асоциациите веднага бяха с колеги от там, с нищо друго. Световното се провеждаше в Бразилия, откриването беше там и първият мач беше Бразилия срещу някого… Съквартирантката ми Татяна /от Бразилия/ ме повика да го гледаме заедно в едно от заведенията. Влязох вътре и настръхнах. Беше пълно с бразилци и когато почна химнът на Бразилия в началото на мача, всички станаха прави и запяха. Във въздуха усещах гордостта им и беше зареждащо. Не разбирах почти нищо от разговорите помежду им, но не беше нужно. Емоцията беше усетена!

This slideshow requires JavaScript.

Така преминаваше сесията за цяла Коимбра – учене или изпит през деня, вечерта заведенията се пълнеха, за да се гледа световното. Или просто, за да вечеряме, в случая на ЕРАЗЪМ студентите. Квартирата ми беше на такова място, че 2 минути бяха достатъчни, за да стигна до заведенията и да хапна, останалите живееха по-далечко, ама идваха. Хапваха и те и планирахме кога и къде ще ходим. След Мадейра започна сесията и всички за малко се “кротнаха”, обаче след този изпит по португалски трябваше да мръднем на някъде. Времето беше много хубаво и Томас предложи на следващия ден да отидем на плаж в Назаре.

Речено сторено! Колата на Томас пак беше пълна -Андреа и Томас /Чехия/, Арту и Йоке /Финландия/ и аз. Веднъж вече бях ходила в Назаре, но тогава беше студено, валя дъжд и за плаж изобщо не ставаше дума. Сега беше различно, видях града по напълно нов начин,а за останалите беше пръв път в Назаре и аз ираех роля на нещо като екскурзовод. Голям смях падаше, сякаш никога не бях идвала тук. Преценихме, че нямаме време за губене и директно тръгнахме към плажа. Това вече беше ново е зя мен. Плажуващи имаше, но не и в океана, вероятно водата беше студена. Това, обаче, не притесняваше момчетата, особено пък финландците, и побързаха да влязат. Побързаха и да излязат, след като хубаво измръзнаха. 🙂

This slideshow requires JavaScript.

Полежахме си на плажа, поговорихме си за сесията, за изпитите, които очевидно не притесняваха момчетата, обаче Даша /Чехия/ искаше хубави оценки и не излизаше ежедневно и навсякъде- Същото беше със Сара и Джулиана /от Италия/, сериозно учене. Забравих им очите за известно време. Докато се прибирахме, предложих новата дестинация и Андреа и Томас веднага се съгласиха, защото и те бяха чували хубави неща за Конимбрига. Информацията ни беше оскъдна, но това беше първото място за посещаване, което хората от Коимбра винаги препоръчваха.

И отново -речено сторено! Бързо се намериха още желаещи за Конимбрига и напълнихме колата – Даша, Андреа и Томас /Чехия/, Дженифър /Италия/ и аз. Беше ни интересно, знаехме прекалено малко за това място и в същото време всеки от нас (чуждестранните студенти) постоянно чуваше въпроса “Беше ли в Конимбрига?“. През целия семестър разпитвах португалските си колеги за това място и знаех, че все някога ще дойде моментът да го видя лично. Бях чела из интернет много за Конимбрига и знаех, че е един от новите градове в Римската  империя,  Мислех си, че някой човек от региона щеше да е повече от полезен, защото със сгурност щеше да разкаже и покаже интересните неща, пък сега ние просто се разхождахме. И  снимахме, разбира се. Имаше голям музей, разказващ историята на мястото, както и различни експонати и карти, ама всичко беше само и единствено на португалски. Всички си бяхме взели изпита по португалски, вярно, но не мисля, че някой от нас можеше да разчита на това. И не разчиташе. Освен евентуално Дженифър от Италия, защото това беше втори семестър за нея в Коимбра и също така португалски и италиански език са от една група и до известна степен си приличат…

This slideshow requires JavaScript.

Та, бързо разгледахме музея и решихме да разгледаме разкопките на живо. Обикаляхме доста време, около нас бяха едни “красиви камъни”, но ние вярвахме, че все нещо интересно ще намерим, когато пред себе си видяхме голяма табела върху, която имаше надпис и на португалски, и на английски. Думата беше сладолед и така ни зарадва. Не знаехме дали да вярваме на някаква табелка в пустошта, никъде не се виждаха хора, ама нищо не пречеше да проверим и тръгнахме по посока на стрелката. Очаквах нещо голямо и хубаво, очаквах разнообразие от видове и вкусове сладолед. Нямах основание за нещо подобно, но мечтите са безплатни и бързо се наложи да се “върна на земята”. След завоя пред нас се разкри нещо като камион-каравана от който вероятно да си купим сладолед и имаше маси, на които седнахме да починем и да хапнем обикновен сладолед на клечка. Това имаше в асортимента. Трябваше ни кратка почивка преди да продължим с разходката, затова масата и столовете свършиха чудесна работа за тази цел…  Продължихме и определено имаше  какво още да разгледаме. Имаше нещо като сцена на амфитеатър с места за публиката, само можехме да гадаем кой, кога и за какво го е използвал, но въображение не ни липсваше Имаше интересни неща, Конимбрига е място с богата история и един ден ще отида отново, за да разбера повече. Сега просто се лутахме безцелно, правихме много и всякакви снимки и ядохме сладолед на клечка. 

This slideshow requires JavaScript.

Така си изкарахме сесията, която продължи един месец. Аз бях съгласна с оценките от контролните и затова имах само един “неизбежен” изпит – този по португалски, но Солен, например, искаше да се справи по-добре и си ходеше на изпити. Аз, както вече казах, прецених, че е ок точките от контролните през семестъра да са и финалната оценка. Не знам как стигнах до този извод, всъщност. Нямах никаква представа дали и как в България тези оценки ще се приравнят при положение, че изучаваните предмети не съвпадаха. И все пак, всичко беше успешно и после в българската си студентска книжка имах най-сладките оценки – една 3ка, една 4ка, една 5ца и една 6ца.

И понеже времето беше хубаво, и понеже Коимбра не се намира на брега на океана, но за сметка на това си има река (името е Мондего и минава през целия града), плаж не липсваше.

This slideshow requires JavaScript.

Това е любимата ми изпитна сесия. И във Варна, където завърших висшето си образование, неведнъж се случваше да уча на плажа, но изобщо не мога, не искам, не трябва и изобщо няма да сравнявам с преживяното в Португалия. Та, изпитите свършваха и сега започва “тъжният” период с изпращането на всеки…от където и да е…

Португалска приказка (част 6 и 1/2)

Заминах на Еразъм с идеята, че ще уча през семестъра и след като приключа с изпитите, ще имам време да пътувам из Португалия. Затова самолетният билет за прибиране в България беше чааак за края на юли. (същевременно имах и билети за пътуването до Мадейра, за което вече писах, с което наруших хронологията на случките…затова сега пиша част 6 и 1/2) 🙂

DSC03885

Quiema das Fitas приключи в средата на месец май и оставаше една седмица до края на семестъра. Седмица, в която правихме контролни всеки ден, на 31 май учебните занятия приключиха и през юни започваше изпитната сесия. Но, имаше нещо, което не знаех – в случай, че съм съгласна с оценките от контролните, нямаше нужда да се явявам на изпити. Изпитите щяха да бъдат на португалски и прецених, че оценките от контролните са повече от ок.

И какво се оказа – имах два свободни месеца до прибирането в България. Имаше още една подробност – всеки Еразъм студент имаше билет за прибиране у дома с дата, различна от моята, аз бях с мнооого късна дата – 17 юли. Имах добро предчувствие, както и стана 🙂

Quiema das Fitas приключи и разбираемо всички се чувствахме изтощени. Това беше незабравима седмица с много емоции и почти никакъв сън. Затова когато още на следващия ден след края на празника, Томас от Чехия ми се обади с думите “Довечера Якуб ще празнува рождения си ден на плажа в Лисабон, приготви си спален чувал и топли дрехи за през нощта, ама и бански и джапанки вземи за утре.” аз категорично отговорих “Остави ме да спя!!!”. И продължих да спя, не мисля, че изобщо осъзнавах случващото се.

… Телефонът звънна отново. Този път беше Даша, отново ме убеждаваше за Лисабон и почти успя до момента със спалния чувал, просто защото нямах такъв. Тя, обаче, веднага каза, че някаква по-голяма завивка ще свърши работа. Ще намерим и след 2-3 часа тръгваме за Лисабон.

Разсъних се и набързо приготвих нещо като багаж. За спален чувал щеше ми послужи завивката, с която спях. Телефонът ми звънна отново, Томас каза, че след 10 минути ще бъдат пред блока и някой ще се качи да ми помогне с багажа.

Колата беше пълна – Томас /от Чехия/ шофираше, Даша /също от Чехия/, Джулиана /от Италия/ , Дамиан /от Полша/  и аз. Пътуването до Лисабон премина в разговори за изминалата седмица и неусетно бяхме стигнали. Плажът, на който отивахме, се казва Costa de Caparica и всъщност се каза доста в покрайнините на столицата.

Отидохме и открихме широк пуст плаж. Или сме подранили, или сме объркали мястото. Плажът, обаче, ни харесваше и момчетата почнаха да правят огън, за да вечеряме. Пък и искахме да си имаме огън. Бяхме и гладни, защото май никой не помнеше от кога е ял нещо различно от бързи закуски през изминалата седмица.

 

This slideshow requires JavaScript.

И докато си говорехме, редейки съчките за огъня, чухме силен мъжки глас “Йееее, Коимбра са тук!”. Беше Якуб – рожденикът, също Еразъм студент, също от Чехия, приятел на Даша и Томас,  когото всъщност бях виждала някъде, трябваше ми малко време и щях да се сетя. Та, Якуб пристигна с част от гостите, бяхме на правилното място, рожденикът каза, че очаква още хора, които идват. Направи ми впечатление, че никой не носеше спален чувал. И сигурно беше логично – всички освен нас 5мата живееха и учеха в Лисабон и имаха къде да се приберат, когато искат да спят. Ние пък си имахме спални чували под ръка, проблем нямаше.

 

This slideshow requires JavaScript.

 

Запалихме огъня, опекохме си вечеря и си приготвихме “местата” за спане, става дума за хората от Коимбра. Останалите ни гледаха, забавляваха се, една от темите пак беше Quiema, защото и в Лисабон си имаха Quiema das Fitas , но личното ми мнение е, че емоциите, които изживяхме в Коимбра през тази една седмица, не бихме могли да почувстваме на друго място. Опитах да си представя камиони, раздаващи бира и цялото поливане с нея по улиците на Лисабон.. Ами не можах, мисля, че това го има само в Коимбра!

Та, хапнахме си много добре и се настанихме в спалните чували като същевременно с това разговорите до огъня продължаваха. И добре, че беше този огън, защото изведнъж стана много хладно.  Очакваше се, затова бяхме тръгнали с толкова багаж от Коимбра.

Нямам спомен кога съм заспала, било е моментално (и е документирано, разбира се), обаче ясно си спомням, че се събудих от звука на вълните и тихо говорене между Якуб и Даша на чешки език. Разбирах някакви думи, защото са еднакви с българските, но нямаше нужда да се напрягам излишно. Изобщо не помнех кога съм заспала и по-интересното – защо Якуб е още тук. оказа се, че и той е дошъл със спален чувал и и идеята да спи на плажа.

FB_IMG_1506427671518

Джулиана също се събуждаше и попита колко е часьт. Беше около 11ч. и Якуб каза, че е крайно време да пробваме водата в океана. Каза го достатъчно високо, за да се събудят дълбоко заспалите Томас и Дамиан, които не се бавиха и след малко бяхме в океана.

Страхотно беше! На целия плаж бяхме само ние, в океана бяхме само ние и сякаш успявахме да отложим натрупаната умора с още един ден. След като излязохме от водата, директно седнахме да закусим с останалото от снощи и плодовете, които носехме от Коимбра.

 

На плажната ивица тук-там имаше по някоя изоставена и необитаема (според мен) барака. Тръгнахме с Томас да разгледаме, беше интересно. Всъщност, нямаше нищо, беше пусто и тихо, без да отчитам шума на вълните. Идеалният саундтрак беше това… А ние вървяхме, без излишни приказки, не си признавахме, обаче енергията ни не беше както преди седмица, примерно. Правихме много и всякакви снимки, намерихме една къщичка с много сърфове, хареса ни и седнахме да починем. И да снимаме.:) Слънцето ставаше все по-силно, някакви хора дойдоха и си разпънаха чадър, а ние решихме да се връщаме при другите.

 

Може би бяха заспали, препичайки се на слънце, ама като ни чуха, бързо се събудиха. Решихме да използваме хубавото време за плаж и/или сън и вечерта да си ходим в Коимбра. Разумно решение взехме, най-разумното…

 В колата на връщане опитахме да бъдем по-разговорливи, обаче темите бяха две: семестърът приключва, почват изпити (изглежда, че само в Икономическия факултет можеше да минем с оценките от контролните) и втората, по-трудна тема беше кой кога си отива вкъщи. От присъстващите първа щеше да е Даша (Чехия) и щеше да е скоро….. Тягостната обстановка за малко се разнообрази от въпроса ми “”Откъде познавам Якуб или просто ми прилича на някого?”. Даша веднага ми припомни великденската ваканция в Алгарве и как накрая минахме през Лисабон и именно Якуб ни упътваше какво си струва да посетим. Спомних си и мълчанието и тягостната атмосфера се върнаха….

 

PS:  сега е ред на остров Мадейра и част 7, а за уикенда, който прекарахме на плажа близо до Лисабон, давам оценка Отличен (6 и 1/2), 1/2 е, защото се случи в много подходящ момент – след шумната седмица, тишината на този плаж бе блаженство

Португалска приказка (част 7)

След Quiema das Fitas логично последва кратко затишие. Двуседмично затишие пред буря. И “бурята” си имаше име – остров Мадейра.

Заедно с една от съквартирантките, Аня от Полша, доста спонтанно купихме самолетни билети за остров Мадейра. Това стана в самото начало на месец март, а билетите бяха с дати в началото на юни. Взехме ги на изгодни цени, така че бяхме готови да ги “прежалим”, ако нещо с пътуването се обърка. До юни месец имаше прекалено много време, но това не попречи на ентусиазма ни. Още на следващия ден започнахме да навиваме хора за пътуването и на 31 май за Мадейра потегли група от 9 Еразъм студенти!

DSC04619

Мадейра не е сред популярните дестинации за българите, затова първо малко обща информация: остров Мадейра е автономен регион на Португалия. Намира се в Атлантическия океан. Площта на острова е 740,7 km² (площта на София е 492km², за да добиете по-ясна представа), а населението на острова е около 262 хил. души (по данни към 2011). Островът е с вулканичен произход, което определя силно планинския му релеф. Мадейра е разположен на 660 км западно от бреговете на Мароко, на 420 км северно от Канарските острови. Широчината на острова е 20 км., а дължината 70 км. Официалният език е португалски.

Толкова знаех за Мадейра преди заминаването ни на 31 май. Беше достатъчно.

map-madeira
Мадейра се намира по-близо до Африка, отколкото до Европа, но е “собственост” на Португалия

Полетът беше от Лисабон, затова през нощта пътувахме от Коимбра с автобус, който ни остави на летището. Полетът от Лисабон до Фуншáл (главният град на остров Мадейра) трае около час и половина. Цялото петдневно пътуване беше меко казано емоционално и започна с кацането на самолета. Очевидно не бяхме се информирали предварително как се случва кацането със самолет на скалист планински остров в океана…

Хм, вълнуващо е, защото самолетът се снижава, снижава, а под нас има единствено океан. В един момент имах чувството, че се движим върху водата, а и това виждах през прозорците. Всички ЕРАЗЪМ студенти се споглеждахме уплашено и вероятно сме били само за снимка, когато най-после усетихме, че се движим върху цимент и спирачките на самолета много рязко се задействат.

Цялото това “представление” е напълно в реда на нещата, предвид релефа на острова. Самолетната писта се намира на брега на Мадейра (между океана и планините), доста къса е (затова толкова рязко се набиват спирачките) и пилотите, които летят до острова трябва да имат определен брой години трудов стаж. Всичко това го научих в последствие и слава Богу, защото, ако го знаех преди пътуването, нямаше да се “насладя” на емоцията. [в Youtube има доста видеа, който се интересува може са потърси “Madeira landing”].

Пистата на летището във Фуншáл (източник: Wikipedia)
Пистата на летището във Фуншáл (източник: Wikipedia)

Както повелява традицията, имахме резервации в хостели, където да спим, но по-интересното беше, че те бяха в различни селища в четирите краища на Мадейра, а ние за пръв път нямахме собствен транспорт. Градският транспорт беше на твърде големи интервали от време, а такситата щяха да ни струват доста, ако обикаляме пет дни с тях. Най-удобният вариант беше да наемем коли за целия престой, с които да обикаляме колкото и където искаме. Бяхме 9 човека, наехме два автомобила и всичко се нареждаше.

В рамките на 5 дни живеехме “по пътя” между хостелите, където нощувахме. Кацнахме във Фуншал, най-големия град на остров Мадейра. Летището се намира на около 10-тина километра от града. Когато се качихме на автобуса, с който се придвижихме до града, бяхме като малки деца, които не могат за отлепят погледите си от прозорците. Природата ни остави без думи, защото виждахме един различен свят, заобиколен от океан.

Намерихме хостела, оставихме багажа и тръгнахме на разходка из Фуншáл. Архитектурата не се различаваше от тази в континентална Португалия – тесни улички със сергии и търговци, уютни кафенета. Съчетанието между туристическа дестинация и град, в който животът върви с нормалното темпо, се получаваше.

This slideshow requires JavaScript.

На Mercado dos Lavradores (Пазар на производителите) можеш да опиташ всякакви плодове без дори да си купиш. Търговците нямат нищо против, дори самите те ти дават плодовете в ръцете, обясняват ти какво ядеш, откъде е, как се отглежда и пр. Не си купихме нищо, но хапнахме доста. Пазарът е толкова шарен и отвсякъде се носят всякакви аромати.

This slideshow requires JavaScript.

Може би не знаете или пък знаете, футболистът Кристиано Роналдо е от Португалия, по-точно от Мадейра и във Фуншáл има негов музей. Отидохме там заедно със Солéн (от Франция) и Сара (от Австрия). Очаквах да го намерим лесно и да е нещо помпозно, но се изненадах. Приятно. Музеят се намира в една малка улица, на приземния етаж от жилищен блок и ако не го търсиш, трудно ще попаднеш там случайно. Това ми хареса. /Година по-късно чух, че са направили паметник на Роналдо във Фуншáл, но когато бях там го нямаше./

DSC04144
Музеят на Роналдо се намира на тази улица

DSC04182

Сутринта на следващия ден във Фуншáл наехме въпросните два автомобила и пътешествието започна. Движехме се основно по крайбрежието на острова, като целта ни беше да направим пълна обиколка до последния ден, когато да върнем колите във Фуншáл и да излетим обратно. Пълната обиколка на острова е по-малко от 200 км и при други обстоятелства би отнела няколко часа. Ние, обаче, разполагахме с дни и планирахме да ги използваме пълноценно.

/Разказът става хаотичен, тъй като много неща заслужават внимание, последователността не е сред тях./

Първото, което ни направи впечатление, когато тръгнахме с колите бяха тунелите, защото бяха навсякъде. Излизаш от един тунел и пред теб виждаш следващ. А над тунелите, които са като издълбани в скалите, има построени жилища, в които живеят хора. /все още не съм виждала нещо подобно на друго място/

Най-високата точка на Мадейра е 1810м (Pico do Ariero) и се намира в центъра на острова, типично за един вулкан /в случая изгаснал/. Още на втория ден решихме, че искаме да отидем там, безпроблемно се стига с автомобил, което означаваше, че няма да се катерим и да правим преход. Не ни отне повече от половин час, за да стигнем горе. Интересно беше как се променяха природата и климатът. Долу бе слънчево и топло, а колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-силен ставаше вятърът и в един момент се издигнахме над облаците, нямаше и помен от океана.

This slideshow requires JavaScript.

Кабу Жирау (Cabo Jirão) е местност с прекрасна гледка. Намираш се на 580м над океана. Буквално си над него и чувството категорично си заслужава.

This slideshow requires JavaScript.

Сантана е един от 11те региона (селища или не знам как да ги наричам) на Мадейра. Има много характерни къщи, които са върху всяка картичка или магнит от Мадейра. В Сантана посетихме музей, където описваха подробно произхода на Мадейра векове назад, представиха го по доста интерактивен начин, беше интересно и вероятно, ако говорехме свободно португалски щеше да е чудесно (в групата имахме една бразилка, която разбираше и слушаше с интерес). Ако не се лъжа, бяхме изтървали обиколката на английски в конкретния ден и нямахме друг избор освен да слушаме на португалски.

This slideshow requires JavaScript.

По източното крайбрежие природа сякаш нямаше. Изчезнаха цветята, дърветата и палмите, беше пустиня. Имаше само скали и много силен вятър.

This slideshow requires JavaScript.

Плажовете на Мадейра нямат нищо общо с плажовете, които си представях при споменаването на думата остров. Тук маратонките са подходящите обувки, защото плажовете са просто скали. По-късно разбрахме, че има един “изкуствен” плаж (Porto Santo), където всяка година карат пясък от Мароко, през студените месеци  океанът го отмива и “процедурата” се повтаря отново. Не отидохме на въпросния изкуствен плаж, затова пък посетихме естествените лава басейни в Порто Мониц  (Porto Moniz). Водата беше доста студена, тъй като е океанска, но не липсваха смелчаги, които се изкъпаха в басейните.

This slideshow requires JavaScript.

Дойде и последния ден, благополучно стигнахме във Фуншáл, върнахме колите и се отправихме къв летището. Подобно на кацането, излитането на самолета пак беше екстремно, защото пистата е къса, теренът за набиране на скорост от самолета е малък и се издигнахме нагоре рязко като с изтребител /ако професионален пилот прочете нелепите ми обяснения, ще се смее много/.

IMAG2309

Петте дни на остров Мадейра, минаха като един единствен. Ден, в който видях природа, изобилстваща от контрасти, едновременно с това концентрирана на много малка площ. Най-синият океан и инфраструктура, за която много европейски (и не само) държави мечтаят. Едно спокойно място в безкрайния океан, неслучайно наричано Перлата на Атланлантика. Време беше да се връщаме в Коимбра, защото сесията започваше…

Португалска приказка (част 6)

Queima das Fitas – една седмица, която трудно ще опиша; едни емоции, които още по-трудно мога да предам. Но искам да опитам и ще го направя с огромно удоволствие, кеф, любов и saudade. /Португалската дума “saudade” няма точен превод на никой друг език, надявам се до края на публикацията да успея да я “преведа”./

11949467_1122613027753600_5646140490062567792_n
“Saudade” не се превежда. Само човек, който учи в Коимбра, наистина ще разбере това чувство.

След великденската ваканция /и нашето едноседмичното пътуване/, Коимбра отново се изпълни със студенти и лекциите започнаха. През първия уикенд на месец май бях в Порто. След първото ни посещение в онзи дъждовен ден, сега времето беше чудесно. За пръв път пътувах без Солéн и не бях на мястото до шофьора. Това пътуване беше различно, компанията също – Даша и Томас от Чехия, две момчета от Финландия (Арту и Йоке) и аз. Различно беше и защото за пръв път не бях проучвала местата, където да отидем. Тъй като вече бях ходила, останалите разчитаха, че имам някаква представа от Порто и смятаха, че нямаме нужда от карта и пр. Вярно, имах някаква представа – дъждовна.

Спомням си, че паркирахме в историческия център на града, където паркирането не беше позволено, Томас остави бележка на стъклото на колата “Извинете, 3 минути” заедно с телефонен номер и тръгнахме да обикаляме. Времето беше прекрасно и се уверих, че Порто е много красив град. По традиция се обадих на Нина, като този път тя успя да ни покаже много повече неща. Впечатлявах се от гледките, от цветовете, от настроението, което носеше Порто.

DSC02607
Цветни къщи и кристално синьо небе
DSC02623
Центърът на Порто
DSC02562
Една от многото красиви гледки в Порто
10277605_785187021494561_8721332032282060335_n
Колата стоеше, където я бяхме оставили. Преди 5-6 часа.

В средата на месец май предстоеше още една едноседмична ваканция. Нямаше преподавател, който да пропусне да спомене Queima das Fitas в часа си,  а колегите бяха в трескава подготовка.  Бях чувала нещо за Queima das Fitas,  когато бях във Варна /от Добо, който беше на Еразъм в Коимбра година по-рано/ и бях останала с впечатлението, че през деня е карнавал, а вечер има концерти. Нещо като карнавала в Рио де Жанейро?!

Бях любопитна и разпитвах португалците в университета, а отговорът почти винаги беше в “Ще бъде нещо, което не си виждала досега, ще спиш през деня, ще си навън през нощта, ще видиш“. Толкова. Без повече информация.

От другата страна на реката, която минаваше през града, издигнаха сцена, където щяха да бъдат концертите. В началото на май излезе и програма с изпълнителите, от които единствено Afrojack ми беше познат. Останалите бяха предимно португалци + няколко бразилци. Имах много големи очаквания, които сякаш се стопиха след като видях програмата. Тогава виждах ентусиазма на колегите в университета, които очевидно подготвяха нещо и се вдъхновявах отново. Когато пуснаха в билети в продажба (пакетни 7-дневни билети), бяха изкупени за 2-3 дни, а за тези, които не успяха да си вземат, остана опцията да купуват билети ден за ден на място.

Датите бяха 9-16 май и на 8-ми започвахме с вечер на специалността. Специалността, в която учех, Comunicação Organizacional, щяхме да бъдем в една от най-големите, дори може би най-голямата, дискотеки в центъра на Коимбра. Вечеря в най-голямата дискотека?!

На 8 май, 2014г. бях в еуфория. Не само защото започваше Queima и не само защото имаше вечер на специалността, която очаквах с нетърпение понеже имах хубави спомени от първата вечер на специалността. Бях в еуфория, защото на следващия ден пристигаше важен гост /Кари, обичам те/. Карина е най-добрата ми приятелка, а какво по-хубаво от това да споделиш най-хубавата седмица от Еразъм преживяването си с най-добрата си приятелка?

Та, връщам се на 8-ми вечерта. Атмосферата в NB (името на дискотеката) беше много, много различна от всички предишни пъти, в които бях я посещавала. Имаше дълги маси за хранене, на екраните отстрани вървяха снимки, с които колегите правеха равносметка за изминаващата учебна година и всички тръпнеха в очакване да стане полунощ, когато да се качим до стария университет, в подножието, на който се намираше NB.

DSC02666
NB

В 00:00ч. започваше т.нар. Serenata – церемония, която поставя начало на Queima das Fitas. Когато се качихме, виждах единствено студенти с обичайните черни наметала. Бяха навсякъде, бяха хиляди и това, което ме изненада беше, че независимо колко еднакви изглеждаха,  успявах да различа познатите лица. Отнякъде се чуваше  музика – т.нар. fado, традиционна португалска музика. Беше бавна, всички мълчаха и дори плачеха. Уви, не  разбирах какво пее някой  от някъде, защото не виждах откъде идва тази музика, но ми стигаше да наблюдавам емоциите на всички около мен.

11200601_1054936114521292_5682583217020178924_n
Serenata и старата катедрала в Коимбра /от тук е идвала музиката, а ние се намирахме доста по назад/

Такова беше дългоочакваното начало на Queima – много емоционално! Прибрах се на сутринта, спах малко и преди обяд се качих на влака за Порто, където около 13ч. трябваше да кацне самолетът с Карина. За пръв път чаках някого на летището /обикновено другите чакаха мен/. Спомням си пеперудите в стомаха ми всеки път, когато поглеждах към таблото с Пристигащи и търсех с очи полет от Лондон /от там идваше тя/. След три месеца, в които почти не бях говорила на български, още по-малко на живо /изключвам Skype/, три месеца, в които тепърва създавах приятелства с много нови хора, най-после имах най-добрата приятелка, тук и сега!

Хванахме влака за Коимбра и отидохме в квартирата. Нямах търпение да я запозная с хората, с които живеех, с моите Еразъм приятели, да я разведа в Коимбра и имах дори план за пътуване, защото трябваше да види колко прекрасна е Португалия в моите очи. Имахме само няколко дни на разположение. Планът беше през деня да пътуваме до “по-важните” градове, през нощта да сме на концертите в Коимбра. /И някъде там да ни остава време да спим./ Още същата вечер отидохме на първия концерт, Карина се запозна с доста Еразъм студенти, които вече бяха чували за нея, както и тя за тях, и си прекарахме много добре.

Нека опитам да опиша обстановката на концертите – една голяма сцена, 4-5 импровизирани дискотеки в шатри около нея и доста места за хранене. Всичко това беше заградено и пропускателният режим бе строг. Строг, защото влезеш ли веднъж за конкретната вечер, излизаш, когато искаш да си ходиш, защото билетът важи за едно влизане.

DSC02832
Входът на Quiema das Fitas

Следващият ден правеше изключение от плана за пътуване, защото през града щеше да има шествие с камиони, от които португалски студенти ще хвърлят кенчета бира. Трескавата подготовка, в която бяха колегите ми от университета, бе за този конкретен ден,за да направят камиона на нашата специалност много, много красив. Украсата на всеки камионе ръчно изработена от студентите. Всяка специалност от двата университета в града участва в шествието (т.нар. Cortejo), което шествие тръгва от стария университет (до квартирата) и минава през централната част на града. В Cortejo 2014 участваха над 100 камиона, като редът бе предварително публично оповестен.

Когато сутринта на 10 май с Карина тръгнахме за Cortejo, си казахме, че ще гледаме, ще правим много снимки и видео, без да участваме в “поливането с бира”. Така казаха и другите Еразъм студенти, с които се събрахме на място. Така и стана. В началото. Докато камионите все още се събираха и подреждаха, ние снимахме, а площад Praça da Republica се изпълваше със зрители от всички възрасти.

DSC02932

IMG_5289
Cortejo започваше

Шествието тръгна, ние се позиционирахме на стратегическо място с чудесна гледка. Имаше оркестранти, имаше музика и всичко беше много цветно. Камионите е движеха много бавно, за да успяват студентите в тях да дават бира на всеки, който си  протегне ръката нагоре. Когато видях няколко от Еразъм студентите с бира в ръцете разбрах, че трябва да се отдалеча. Усетих как някой излива бира във врата ми. Изпищях! Но беше достатъчно шумно, за да не чуе никой. Не харесвам миризмата на бира, особено по дрехите си. Нали си бяхме обещали нещо… И тогава още бира, този път по косата ми. И се започна! Прибрах фотоапарата, отидох до поредния камион за бира и поливах когото видя.

Това продължи повече от 3 часа, камионите не свършваха. Бях мокра, цялата миришех на бира, но какво толкова?  Всички около мен бяха. И Карина беше. И  Еразъм студентите бяха. Освен мокри, бяхме и гладни, но не ни беше удобно да влезем където и да било в този си вид. Само в началото. Видяхме как хора влизат и излизат от всички заведения за бързо хранене във вид, сходен с нашия, и с Карина се “престрашихме” да влезем.

Вечерта бяхме на концерт и на следващия ден разгледахме Коимбра. Старият университет – качихме се на кулата му, откъдето виждаш целия град. На метри от кулата се намира библиотека Joanina, която също е сред важните места в Коимбра – в бароков стил, от 18ти век. После отидохме и до реката и си направихме хубава обиколка. Трудно ми беше да повярвам колко тих и спокоен е градът през деня!

DSC03390
Пътят до върха кулата са тези симпатично тесни стълби
IMG_5688
Коимбра от високо

Беше понеделник и дестинацията беше Лисабон. С влака бяхме там за около два часа. Времето беше слънчево, този път щях да разгледам столицата както трябва /последния път, след пътуването в Algarve, едва разгледахме Лисабон отгоре отгоре/. С Карина си бяхме набелязали конкретни места, които да посетим и ги намирахме. Важно уточнение: понеделник е почивен ден за всички забележителности в Лисабон и ние го научихме едва когато вече бяхме там. И все пак, това не ни попречи да направим една много голяма обиколка. /Имаме повод да отидем пак./ Вечерта бяхме в Коимбра.

This slideshow requires JavaScript.

Бързо свикнах с интензивния ритъм на Quiema – парти през нощта, пътувания през деня. Вече разбирах защо няма лекции през тази една седмица. Беше специална седмица, Карина беше тук и се чувствах “у дома”.

Неусетно дойде време Кари да заминава, но преди да се качи на самолета имахме половин ден за разходка в Порто. Знаех къде да я заведа, какво да покажа и, все пак, откривахме нови неща. Река Douro, която преминава непосредствено до Порто, разделя двата града – Porto, от едната страна, и Villa nova de Gaia, от другата. Преходът между двата града отнема по-малко от 3 минути, с нормална крачка, просто преминаваш по някой от красивите мостове. Порто е известен с едноименното вино Vinho do Porto (Port Wine), а всъщност множество винарски изби, произвеждащи това вино, се намират в Gaia.

Хапнахме в един много малък ресторант на една много тясна уличка. Franchesinha е нещо типично за Португалия и представлява голям сандвич с няколко вида месо, огромно количество пържени картофи и пържено яйце. Колкото и да си гладен, това е огромно ястие за един човек, според мен. Португалците сякаш са свикнали.

This slideshow requires JavaScript.

Карина отлетя, а аз хванах влака за Коимбра. Бя щастлива, че споделих тази вълшебна седмица с нея. Quiema das Fitas категорично бе нещо невиждано за мен досега. Не исках последната вечер от Quiema да свършва и сигурно затова стоях на концерта до сутринта . Слънцето изгряваше и наистина трябваше да си ходим.

DSC03765
Така изглеждаше централната пешеходна улица в Коимбра всяка сутрин след концерт и до обяд нямаше и следа от партито
DSC03753
А така изглеждаха обувките ни след всеки концерт
DSC03763
Последната снимка от Quiema das Fitas 2014

Та, ако се върна на това, с което започнах – значението на saudade. За мен, saudade е онова чувство, когато си много тъжен, че е дошъл краят на нещо прекрасно и все пак се усмихваш, дори и само вътрешно. Усмихваш се широко! Истината е, че Saudade е емоция, която всеки усеща сам за себе си. От деня, в който приключи Quiema das Fitas 2014 я усещах всеки ден. Повече или по-малко, но я усещах. Ако трябва да разделя Еразъм на две части, то ще са Преди и След Quiema das Fitas.

Моята португалска приказка (част 5)

В началото на април продължавахме да търсим двама желаещи за великденското едноседмично пътуване. Отне ни време и дори обмисляхме алтернативи – Солéн да се прибере във Франция, а аз тепърва щях да решавам. /И все пак, надеждата умира последна./

DSC02393

Седмица преди ваканцията имахме един уикенд за кратко пътуване. Градовете, които посетихме бяха Урéм, Фáтима и Назарé (Ourém, Fátima, Nazaré). В Урем това, което трябваше задължително да се види, бе замъкът. За някой – нищо повече от обикновени камъни, за мен беше красиво и загадъчно и можех дълго да се разхождам там. Бяхме сами, беше тихо и спокойно, не разбираш как една разходка те връща векове назад. Не на последно място, от всички страни се разкриват впечатляващи гледки! Фáтима е най-религиозният град в Португалия, нещо подобно на Ватикана, в значително по-малки размери. Беше неделя и ние “уцелихме” момента, в който хората си тръгваха от катедралата след неделната литургия. Такъв малък град, а толкова много хора на едно място! Завършихме с Назарé  – тук е регистрирана най-високата вълна в света. Малко след това пътуване научих, че Португалия е една от най-желаните и благоприятни дестинации за каране на сърф. Отново уникални гледки!

Замъкът в Урем (не разбирам как е построен на такава неравна повърхност, сякаш всеки момент ще падне, но си стои там от Средновековието)
Замъкът в Урем
Замъкът в Урем
Фатима
Фатима
DSC01618
Назарé

Време беше за великденската ваканция. Повечето португалски колеги не бяха от Коимбра и затова планираха прибиране по родните места, а Солéн и аз планирахме едноседмично пътуване по южното крайбрежие на Португалия (цялата област се нарича Algarve) и малко от Испания, по-конкретно Севиля.

1500 км за 7 дни
1500 км за 7 дни

Когато Даша и Андреа от Чехия казаха, че ще се присъединят, веднага започнахме да проучваме какво и къде трябва да се види и така да изберем градовете, в които ще нощуваме. Беше малко по-трудно от организационна гледна точка спрямо всички пътувания досега. Поради липсата на хостели в някои от градовете, в които бяхме замислили да нощуваме, променяхме и маршрута, но в края на краищата, резервациите бяха направени още докато сме в Коимбра и багажът беше приготвен. На 11 април тръгнахме.

През първите два дни бяхме по западното крайбрежие и времето беше приятно облачно и хладно. С хостелите беше интересно – всеки ден на ново място, прехвърляхме багаж от колата в стаята и на следващата сутрин го връщахме обратно. В някои хостели бяхме в стая за четирима, беше идеално. Случваше се, обаче, да сме в стаи за 8 или 12 души и тогава – почти никакъв шанс да спим. Запознавахме се с хора от цял свят, слушахме историите им, ние им разказвахме историите си. На следващия ден: ставане не по-късно от 7ч., закуска и към следващата дестинация.

Първата ни нощувка беше в Сетубал (Setúbal) – малко симпатично градче, не много далеко от Лисабон (на юг от столицата). Когато пристигнахме, отне известно време да открием хостела, да се настаним и чак след това да разгледаме града. На следващия ден минахме през Синеш (Sines), а там имаше Панаир на пролетта (Feira da Primavera) и всичко беше цветно, много цветно. Нощувахме в Сагреш (Sagres). Сагреш се намира най-долу и най-вляво по границата на Португалия, което означаваше, че от следващия ден тръгваме по южното крайбрежие и очаквахме промяна в климата.

В Сагреш имахме интересно преживяване с хостела, който беше сякаш в нищото, много тихо и спокойно място, къща с табела Good feeling (името на хостела) и дървена врата, която беше вход, но беше заключена! За щастие имаше звънец, на който звъннахме веднъж, после два, три пъти и след пет минути едно момче/мъж ни отвори, видимо сънен (беше следобед) и каза, че не очаквал да дойдем само за една нощувка, но веднага ще ни даде легла. Обаче, в различни стаи и с различни хора. Имаше няколко групи сърфисти от различни европейски държави, които ставаха рано и се прибираха късно със сърфове под ръка. Имаше хора, които пътешестват по света и разказваха вълнуващи истории. Питаха ни откъде сме и веднага започваха “Бях във Франция/Чехия/България през … година” или “Не съм бил(а) все още, но планирам да отида. Кажи ми какво да посетя?” Обстановката на това място беше различна – беше уютно, спокойно, на края на Европа. Без грам суета!

В Сетубал не изневеряват на традицията с прането
В Сетубал не изневеряват на традицията с прането на необичайни места

DSC01807

Панаир на пролетта, Синеш

DSC01757
Облачно и хладно, някъде по пътя за Сагреш
Хостелът в Сагреш
Хостелът в Сагреш

Ден 3 беше динамичен, крайната дестинация, където щяхме да нощуваме бе Албуфейра (Albufeira). Вече бяхме в Algarve и постепенно ставаше все по-топло и по-слънчево. Пътят ни минаваше през Лагош и Портимао (Lagos, Portimao), като и в двата града се разкриваха уникални гледки. Когато пристигнахме в Албуфейра, по най-бързия начин открихме хотела (оказа се супер близо до плажа), сложихме бански и прекарахме целия следобед, чак до вечерта, на плажа. Мисля, че спахме доста, беше най-сладкият сън за цялото пътуване.

Албуфейра е топ курортът в Algarve и там е трудно да чуеш португалска реч. И туристите, и обслужващият персонал говорят единствено на английски. Решихме да вечеряме навън, имаше страшно много заведения. Пред всяко стояха по 4-5 от т.нар. “викачи” и дълго избирахме къде да седнем. Спряхме се на едно огромно и претъпкано заведение на брега на морето – първо, защото вече бяхме изморени от обикаляне и второ, вероятно, защото викачът добре си свърши работата. Поговори си с нас, разбрахме, че е от Румъния и за второ или трето лято работи в Албуфейра, португалски почти не говореше, пък и не му беше нужно. Та, влязохме във въпросния ресторант и веднага ни намериха маса. Бяхме 4 момичета, обслужваха ни 4 сервитьори! През 10 минути при нас имаше някой от персонала, с когото си говорехме, което ме впечатли предвид, че заведението беше огромно и препълнено. Шегуваха се, показваха ни как точно се ядат морските деликатеси, които си бяхме поръчали (приборите бяха доста необичайни и не знаехме какво да правим с тях). Част от персонала, който ни обслужваше, също не бяха португалци. Момичето е полякиня, едното от момчетата – италианец (говореха само английски). Нямахме никакви забележки по обслужването, това определено беше гала вечеря (както показа и сметката). Заслужаваше си, топ курорт, все пак.

Портимао
Портимао
Плажът в Албуфейра
Плажът в Албуфейра
Вечерята в Албуфейра
Гала вечерята в Албуфейра, заедно с обслужващия ни персонал

Ден 4 – Фаро, Олао, Тавира (Faro, Olhao, Tavira). Фаро е най-големият град в района Algarve, с летище. Отново гледките бяха впечатляващи. По обед вече бяхме в Тавира, където щяхме да нощуваме. Градчето беше много близо до границата с Испания. Следобеда прекарахме на плаж Монте Гордо (Monte Gordo), за който знаехме от един наш колега от университета. Беше необитаем, неохраняван плаж, на който не виждахме края. Нямаше други хора освен нас, което беше прекрасно. Имахме нужда да презаредим, защото на следващия ден ни чакаше доста път из Испания.

Плажът в Монте Гордо
Плажът в Монте Гордо

Ден 5  – влязохме в Испания и първото нещо, което ни зарадва е, че не трябва да плащаме за магистрала. Други разлики с Португалия не намирахме. Засега. Преди обяд пристигнахме в Севиля (Sevilla),  трудно открихме хостела и още по-трудно намерихме паркинг за колата, защото в централната част на града уличките са ужасно тесни. Когато все пак открихме хостела, настанихме се и веднага тръгнахме да обикаляме.

Първото, което ни направи впечатление бе, че градът е много красив, но навсякъде имаше заграждения и сякаш беше в ремонт. Целият град. По-точно, центърът на града. Жалко, може би не сме уцелили момента. Второто, което лично на мен, а и не само, ми направи лошо впечатление – испанците не обичат да им говориш на португалски. Бяхме в едно кафене и когато сервитьорът дойде, ние поздравихме, по навик, на португалски, той ни отвърна на испански и веднага ни попита, отново на испански, “Говорите ли английски?”. Испанският и португалският звучат еднакво за страничен наблюдател, но португалският е малко по-сложен и интересното е, че за португалците е лесно да разбират испански, но не и обратното.

Продължихме с разходката и стигнахме до централния площад на Севиля. Не обичам да изпадам в крайности, но беше красиво, много красиво, едно от най-красивите места, които бях виждала дотогава. Определено се усещаше промяната в климата – в Португалия беше топло, в Испания беше горещо.

DSC02090
Хостелът беше в уличката насреща
DSC02192
Площадът в Севиля (Plaza Mayor Seville, като напишеш това в Google, снимките са значително по-професионални)
DSC02117
Загражденията в Севиля
DSC02131
И още заграждения

И все пак имаше причина за всички заграждения и столове по улиците. Причината не беше ремонт, а това, че беше Страстната седмица (Semana Santa de Seville), което се оказа специална седмица за града. Има шествия всеки ден. Още нещо, което виждах за пръв път и което, ако бях видяла в Интернет, по телевизията или някой ми го беше разказал, едва ли щях да запомня. Но когато видиш с очите си хиляди хора, облечени по този начин, при температура от над 35 градуса, вървейки из цялата централна част на Севиля, просто няма какво да кажеш. Поне аз, нямам.

DSC02232
Част от шествието в Севиля
Друга част от шествието в Севиля
Друга част от шествието в Севиля

На следващия ден отново обикаляхме из Севиля, този път с колата. Бяхме влезли в някакъв район, забранен за автомобили, но никоя от нас не беше видяла знака и проведохме забавен разговор на много езици с един полицай, който в последствие си повика подкрепление от още двама полицаи. Разбраха, че сме безобидни Еразъм студенти и ни изпратиха да си ходим в Португалия.

Вечерта вече бяхме в Éвора, обратно в Португалия, а хостелът беше на самия център на града със страхотна гледка. Бяхме изморени от пътуването, а пък със Солéн веднъж вече бяхме идвали тук, затова си останахме в хостела. Даша и Андреа излязоха за малко, но бързо се прибраха. На последния етаж, хостелът имаше открита тераса, където прекарахме вечерта в женски приказки с португалско вино, наслаждавайки се на красива нощна Éвора.

Импровизирана вечеря в хостелски условия (Еразъм условия, за да съм коректна)
Хостелът в Éвора
Хостелът в Éвора

За последния ден бяхме планирали да разгледаме Лисабон. Станахме по-късно от обичайното и още в Éвора подозирахме, че само транзитно ще минем през Лисабон, а друг път ще го разгледаме подробно. Все пак, опитахме. Даша и Андреа имаха приятел от Чехия, който беше на Еразъм в Лисабон и който ни показа малка част от интересните неща в столицата единствено поради нашата липса на енергия за повече. Стигнахме до централната част на града и седнахме в едно кафене. Няколко часа просто стояхме там, наблюдавахме хората, които вървяха по улицата и стигнахме до заключението, че всяка от нас има нужда от леглото си в Коимбра. В такива моменти не исках да съм на мястото на Солéн – трябваше да шофира още над 200 км.

DSC02353
Типичните за Лисабон трамваи на много, много години. (имат си и модерни, но това е “забележителност”, на която трябва да се качиш)
DSC02376
Лисабон (Miradouro das portas do sol)
DSC01873
От колата – в хостела, от хостела – в колата. И така, всеки ден в продължение на 7 дни
IMG_5583
Нямаше време за губене, трябваше да хапваме “на крак” между спирките.
DSC01821
Деликатес!

Солен, Даша и аз се прибрахме в Коимбра, Андреа остана в Лисабон, очакваше гости. Едва когато се прибрах, наспах се и започнах да разглеждам снимки, осъзнах какви късметлийки сме и колко правилно е, в повечето случаи, да елиминираш очакванията си. Така направихме ние – избрахме някакъв маршрут, обещахме си, че ще се забавляваме и нещата се случиха сякаш от само себе си. И се случиха много, много добре! 

Коимбра, идваме си!
Коимбра, идваме си!