Mon Georgieva

“Битката, с която си ангажиран днес, развива силата, от която ще се нуждаеш утре. Не я изпускай!”

Всеки живот си има битки. Така трябва да бъде, в противен случай щеше да е доста отегчително преживяване. 🙂 Харесва ми да си служа с метафори…

“Битка”, може би, е всеки нов учебен ден за първокласниците. Трябва да се “свикне” с този тип “битки” и за целта са предвидени 12 години. 🙂 После, студентският живот пак си има своите битки. Следва работа отново с много битки. Нормално е да бъде така, защото иначе би било отегчително преживяване… Радвам се, че “битките” днес не могат да се сравняват с битките от някоя война (истинска).

Най-трудна за мен и до днес остава битката на мен със самата мен. Труден противник съм и сигурно е логично за живота да ми даде неподлежаща на лечение диагноза. 🙂 Приемам го за предизвикателство.

,

Харесва ми, че съм се родила “далеч” преди съществуването на социалните мрежи. Достатъчно далеч беше, смятам детските си години за “чисти и неопетнени”. 🙂

Когато пишех в сайт за дигитален маркетинг, се запознавах с всяка социална мрежа “от зародиш”. Новини имаше всяка минута, социалните мрежи по това време се “раждаха” и беше интересно. Не отричам полезността им.

Не отричам също, че са “нож с две остриета”. Вчера сутрин новините в една социална медия бяха само от чуждестранни популярни личности.?? Толкова известна (все още) не съм станала. си моите приятели! … Ясно ми беше, че Искамза пореден път са направени някакъв “пробив”. (Благодаря, че имам и професионален опит.) 🙂

Има моменти, в които социалните медии са излишни. Затова се радвам, че детството ми беше истинско и без съществуването на интернет, дори. В момента, трябва и мога да кажа благодаря за подкрепата на познати и непознати.в

Чип

“На е нужно повече време. Нужно е да подреждаш приоритети.”

За важността на времето се научаваме от ранните ученически години. Все “не стига” това време за всички уроци и домашни работи. После, в гимназията не само, че става “по-трудно”, ами и времето категорично не се променя. После, започваш работа и отново това време, без фалшиви преструвки, разбираш, че е важно. Лично аз държа на точността, така например, когато терапевтите за рехабилитация закъснеят с 2 минути, аз любезно посочвам (иначе въображаемия и несъществуващ) ръчен часовник 🙂 Времето без съмнение е важно. Абсурдно е да се смята, че е от такава важност, нещо, което не подлежи на промяна. 🙂 Лично за мен е много полезен и постоянно присъстващият поглед върху голямата картина. Не съм чувала досега в човешката история времето да е подлежало на реална промяна.

Затова са приоритетите. Спомням си как първо в училище, после в университета (включвам и времето в Португалия) и на всяко ново работно място, се добавяха нови и нови приоритети. 🙂 Смятала съм вероятно, че така трябва да бъде – знам как и с лекота ще изпълня приоритетите си. 🙂 … Да, да, ама не! Намирам “смисъл” в “ранната” поява на диагнозата в живота ми. Добре, че не беше започнало реализирането на всички приоритети.

Истината за мен е, че приоритетите далеч не бива да се приемат за нещо постоянно и непроменливо. Времето и точността, все още са ми някакъв приоритет, изключение са от останалите т.нар. “приоритети”. Може би, това е “работата” и на диагнозата – да покаже как най-бързо се сменят някои приоритети.

“Животът е като книга. Някои глави са тъжни, някои са радостни и някои са вълнуващи, но ако никога не обърнеш страницата, няма да знаеш какво е подготвила следващата глава за теб.”

Лесно и неусетно пишех моята португалска приказка, докато бях там (в Португалия имам предвид). После бях в Индия и пак усетих желание да пиша, да разказвам и да преживявам отново 🙂 Все “радостни глави от книгата”.

“Нужното време” не изобилстваше от истории за разказване. Така съм мислила тогава и уважавам мълчанието си.. “Тъжни” моменти е имало, разбира се – чисто човешко е да бъде така. Не съма забравила нищо, но не е нужно чак да се пише за тези моменти.

Интересни и запомнящи се за мен са вълнуващите глави. Въображението ми се включва (по подобен начин се “включи” и диагнозата ми – от “нищото”). Сега се радвам, че пиша и имам какво да кажа. Най-вече го правя за себе си, както и да звучи това. 🙂

Няма как да знам какво ме очаква в следващата глава на книгата. Знам единствено, че писането ми харесва и помага. (Ще разбера как точно помага след нова порция от “нужното време”). 🙂

“Всичката вода в морето не може да потопи кораба, освен, ако не влезе в него. По същия начин, негативността в целия свят не може да те свали, освен, ако не позволиш да влезе вътре в теб”

Накратко, това направи диагнозата с мен. Направи си доста “дупки” и “дупчици” и съвсем логично бе да ме потопи (още повече, че не мога да плувам… Не ми харесва, че е така и подлежи на промяна, надявам се 🙂 ).

За “дупките” и “дупчиците” може да се говори много. Ще спомена най-настоятелните от тях с малко смешни, абсурдни и нелепи моменти.

Преди диагнозата съществуват красноречиви спомени (от днешна гледна точка определям като “красиви”). Стряскащи падания от нищото докато още си вървях с краката нормално (диагнозата изобщо не я бях чувала тогава). Сещам се как се “строполясах” веднъж на едно стълбище на Варненския централен плаж. Толкова отдавна е било това, благодаря на приятелите, които много бързо реагираха в този момент. 🙂

Друг спомен е как един от чуждестранните студенти в Португалия ми каза: “Така те успокоява този Еразъм и започна да говориш бавно и внимателно.” 🙂

Приемам “дупките” и “дупчиците”, корабът се справя и с тях. И именно те ме научиха на много. Например, научиха ме много по-често да благодаря. На всички и за всичко. 🙂

“На върха на планината нищо не расте. Да гледката е страхотна, но за какво ти е тази гледка? Тя само открива пътя по на5показва ни следващата цел. Но за да достигнем тази цел, трябва да слезем от планината, да прекосим долината и да започнем да се изкачваме по следващата височина. Но тъкмо в долината, докато бавно напредваме през гъстата трева и плодородната пръст, научаваме онова, което ни позволява да изкачим следващия връх. Та мисълта ми е, че в момента ти се намираш точно там, където трябва да си,”

Цитатът в началото е от книгата “Проницателят”, Анди Андрюс – книгата е четена, препрочитана, дори е “планирано” някой ден да ми даде тема за писане. Благодаря. И преди, и сега, никога не съм изкачвала планински връх. Гледката без съмнение си заслужава. Преди не е било сред интересите ми да изкачвам планини, сега не е сред възможностите на инвалидните колички. (Интересите винаги подлежат на промени.)

Сетих се за един връх – най-високият на остров Мадейра, когато бях в Португалия. Нищожна е височината му, сравнявайки го примерно с планините в България, под 1600м и спокойно се минава покрай този “връх” с лек автомобил. … Гледката, първо ме остави безмълвна, но я помня и до днес. “Нужното време” доброволно трябваше да прекарам в някакъв вид долина, където да се уча и да продължавам да се уча, за да изкача следващата височина. (Не забравям хубавата гледка от върха на острова.)

Хубаво е, че интересите се променят. В противен случай щях да бъда просто една червена точка, която не излиза от комфортната си зона. 🙂 За комфортната зона на човек в инвалидна количка, говорещ и пишещ за върха на планината – нелепо и абсурдно е. И лично за мен е усмихващо ме 🙂

Така щеше да изглежда отлагането, ако беше емотикон – обикновена ролка тоалетна хартия., 🙂

Проксастинацията според Уикипедия е понятие в психологията, обозначаващо склонността към постоянно „отлагане за после“ на неприятните мисли, дела, задачи. Най-общо казано прокрастинацията е поведение, при което човек отлага свършването на нещо за последния възможен момент. ” Според мен, е нелеп превод на английска дума. А най-нелепото е смешното сравнение с тоалетната хартия.

Малко време отнема на една ролка от хартията, сравнявайки го с “нужното време” за мен за осъзнато приемане на диагнозата. Неприятните мисли, нека не се лъжем, са срешат при всеки по най-различни поводи. Срещам ги и аз, но се опитвам да не се задържат. Научих се да забравям бързо (колко точно забравям не се коментира 🙂 )

Абсолютно никога преди диагнозата не бих искала да отлагам. Вършех всичко бързо и затова сега благодаря на нужното време. “Чакай и се надявай” – много често срещах тези думи в романа “Граф Монте Кристо”. Хареса ми , затова съм “попадала” на него повече от веднъж. Интересно е как разбирането ми на думите “Чакай и се надявай” много деликатно се променя с напредването на възрастта (сещам се, че като ученичка в гимназията, разбирах двете думи като шега и отговарях: “категорично НЕ).

Сега, когато диагнозата е в живота ми, разбирам, че неслучайно съм харесвала роман, който ми казва да чакам и да се надявам. Образно казано, прилича на тоалетната хартия и чакането да бъде използвано цялото руло. Лично при мен и диагнозата двете думи съдействат за изчакването на “нужното време”. 🙂

От поколението, което през първите си седем години (дори и още няколко години “отгоре”), не подозираше за съществуването на обикновения мобифон, съм. Само в най-смелите мечти допусках смартфон, евентуално чак като остарея…

Подценявала съм времето, в което живеем. (Забавното е, че съм имала и от трите вида телефони и съм далече от остаряване, скоростта на еволюцията е “похвална”.) Благодаря и искрено се радвам, че се докоснах до времето на мобифоните, а днес вече надхвърлям най-смелите мечти на едно време без да съм остаряла. 🙂

Сега по-голямата част от обкръжението ми е със смартфони. Напълно естествено, по подразбиране. И така се роди желанието да си правиш снимки сам на себе си, т.нар. селфита. И смартфоните стават все по-добри, с все по-сериозни селфи камери. (Радвам се, защото на мен тази камера ми служи като огледало, за да си правя упражненията от логопеда 🙂 )

“Преглътни си егото веднъж!” и отговорът “Не мота, ще се задавя.” звучи актуално и днес. Диагнозата ме научи да се радвам, че имам ето, не съм безлична и т.н.:) Благодаря на таланта ми да пиша и благодаря за подпитванията кога ще напиша нещо ново.

Скоростта на еволюцията я приемам.. Фокусът ми, обаче, остава върху т.нар. здравословен егоизъм, Много имам да уча за това, никога не съм харесвала егото и егоизма и затова в здравословно отношение се срещам с препятствия, които се преодоляват именно със здравословния егоизъм 🙂 Далеч по-интересна ми е тази еволюция, в сравнение с еволюцията на технологиите в 21 век, предпочитам да наблюдавам отстрани. (.. засега 🙂 )