Mon Georgieva

“Когато изграждаме стени, за да се защитаваме, възможно е така да ограничаваме растежа.”

От такова поколение съм, но нека не се “оправдавам”, приемала съм го за нормално и културно да не”показвам” уязвимостта и слабостите си. И от днешна гледна точка съм доволна, че съм изживяла детството си по такъв начин. …

Истински стени се появиха около мен с появата на диагнозата. “Нужното време” се стараеше да не показва уязвимостта си. Провалите бяха много добър “учител”. Вървях с краката си, много трудно, изнемогващо. Благодаря, че случаен шофьор на автомобил е бил свидетел на един от провалите ми. Още няколко такива провала и се наложи да приема инвалидна количка…

Отнема време и това приемане, със сигурност. Радвам се затова, че част от стените са паянтови. “Бързо” могат да се разрушат, не са каменни, все пак. Научавам се и на стоицизъм. Да, същият много ме ядосваше преди, не беше моето нещо. А сега, много полезен може да бъде. Наричам го осъзнат стоицизъм. (Да не се бърка с безразличие 🙂 )

“Не може да свържеш точките без да има пространство между тях. Създавай пространство, за да създадеш перспектива.”

Възрастта е определяща в случая. Когато съм била в училище, “трупала” съм някакви знания. А съучениците обичаха да питат: “Кога ще ми трябва това?”, по отношение на някой урок. Сещам се, че редовно се задаваше такъв въпрос относно синус и косинус в часовете по математика… 🙂

След училище и университета, в живота ми влезе диагноза. Със сигурност ѝ е нужно време, в което аз просто “трупах”. Трупах смелост за живот. Дори да звучи драматично, няма да се извинявам (добре, приемам забележки 🙂 ) Благодаря на всички преподаватели във всички учебни заведения, полезен се оказва опитът с “трупането”.

Възрастта и юбилеят ми изиграха ролята на спусъка за първата моя книга. Благодаря. И на “нужното време” трябва да благодаря, че ме научи на пространство.

“Вместо постоянно да искаш и да се стремиш към повече, фокусирай се върху това, което вече имаш и се учи напълно да го оценяваш.”

Нещо такова се случва с мен. Спомням си, че едно време, в ученическите години, интересувах се от разнообразни неща. Не мога да забравя какъв “върл” фен на Формула 1 бях.. Почитател бях на добър пилот от Финландия. … Интересувах се от актуалните за времето чужди филми и сериали. Става въпрос за появата на Интернет, понякога (в почти всички случаи) изтеглянето на филм или игра отнемаше една нощ. Не се шегувам, а се радвам, че имам съзнателни спомени от това време. Благодаря, че съм възпитана и научена да се стремя към “повече”, полезно е за разбирането на “голямата картина”.

Рядко съм се интересувала от “височината” на оценките. Без значение остават оценките, когато тялото “иска думата и се намесва”. Интересно е, че за думата “фокус” ме научи диагнозата, за важността ѝ. Преди това, чистосърдечно ме разсмиваха фокусите и вълшебните пръчици… Добре се случи, когато в Португалия имаше студенти от Финландия, а аз веднага си спомних и заговорих за нещо, за което се чувствах малко “компетентна“. 🙂 (И другото – през 2014г. имаше световно по футбол, съответно чужденците ме подпитваха защо България не участва, знаеха името на Стоичков. Аз се радвах, че знаят нещо за България.)

Сега, няма да е истина, ако кажа, че не искам повече. Винаги искам “повече”, осъзнато повече. Истина е, че “държах” на фокуса върху писането, за да излезе първата моя книга. Оценявам подкрепата и благодаря за много необходимата обратна връзка. (“Как си пътувала из цялата страна? Явно цената на бензина не е била като сегашната.”) 🙂 Благодаря за подкрепата.

“Манталитет на сърфист – наслаждавайте се на всяка вълна, докато трае. Винаги идва нова вълна скоро.”

Обичам метафорите и не, не се занимавам със сърф, нито пък плувам добре. Предпочитам метафорите – вероятно, няма да се разберат от всеки или по-правилното е всеки да може да го разбира по собствен начин. Приела съм го. 🙂

Забележителен стоицизъм е необходим при “подхода” към този риск. Сърфистите са търпеливи, понякога, изчакват много време за перфектната вълна. Знаят, че времето, в което просто чакат, си заслужава. Запознават се много добре със стойността на търпението…

Дори манталитетът на един сърфист да е “прост”, може да се разглежда като силна метафора, която да “помогне”, като ни прави по-настоящи и “наслаждаващи” се на текущия момент и обстоятелства, докато продължават.

“Когато сърфист се качи на една вълна, наслаждава се наистина, макар и, със сигурност, да знае, че скоро вълната приключва. С мъдрост и осъзнаване, че идват повече вълни.”

ПП: Западното крайбрежие на Португалия се използва от много сърфисти. От най-различни държави идваха, изглежда, че условията на крайбрежието на океан са нужното. Лично за мен, изобщо, не изглеждаше, и досега не изглежда, просто. 🙂

“Кога започва новият ден? В полунощ. Тъмно или светло е навън? Тъмно е. … Щом новият ден започва в тъмното, използвай тъмнината за ново начало.”

Винаги съм била ранобудна и си спомням, че, едно време, отивах на училище в почти празна класна стая. И сядах на първия чин, за да казвам “Добро утро” на новодошлите. … А другото, което ме разсмиваше, беше как брат ми слиза от такси една минута преди началото на първия учебен час. 🙂 Радвам се, че аз винаги си вървях с краката си, дори не смятах за “културно” да ползвам превоз за такова разстояние..

Съмнява ме преди диагнозата, изобщо, да съм обръщала “внимание” на времето в един ден. Не съм подозирала за това значение на думата фокус. Не и преди малко осъзнато осъзнаване. 🙂 Благодаря на възрастта, че умело и търпеливо изчака своя момент. Истината е, че, когато писах в блога за Португалия, може и да съм се шегувала със себе си, “успокоявах” се, че, евентуално, чак след 30-годишна възраст “може” да се създаде книга. “А дано, ама надали” беше популярна фраза тогава, с лекота прекратява съществуването на възможности и до сега. (Затова думата дано отдавна излезе от речника ми. Благодаря. 🙂 )

Факт е, че тъмното се нуждае от “нужното си време”. Харесвам уроците от природата, помагат ми, благодаря. 🙂 Подобно на едно време, новият ден започва в тъмното – ранобудна съм. И съм благодарна за подкрепата и за новото начало, новото десетилетие. 🙂

“Човекът, който обича да върви, ще върви повече от човека, който обича дестинацията.”

Истински детски години са били моите, без съществуването на Интернет и толкова много информация. В този ред на мисли, сещам се, че често и по детски си “обещавах”, че ще отида в Бразилия, когато порасна. Изобщо, много дестинации са минавали през ума ми. 🙂

Ето защо съм отишла да уча в Португалия, в Бразилия също официален език е португалски. И не, че съм го знаела, както и не знаех, че лекциите в университета ще са на португалски. Няма да се уморя да благодаря за наученото, пък макар и на малко познат език. 🙂 … Една от съквартирантките, говореща идеален португалски език, идваше от Бразилия. Сетих се за дестинацията, за която бях “планирала” да посетя, като порасна. И щом аз до конкретния момент не бях ходила в Бразилия, благодаря, че Бразилия “дойде” при мен в Португалия… 🙂

Сега, заедно с диагнозата, не се интересуваме от дестинациите, както разумно сме наблегнали на ходенето и вървежа. Благодаря за подкрепата.

“Ако преследваш пеперуди, те ще отлетят. Ако си направиш красива градина, те ще се върнат. Дори да не се върнат, все още, имаш красива градина.”

Съгласявам се, че пеперудата от илюстрацията е далеч от най-добрата си форма и версия. И още, харесаха ми “думите”, според които пеперудата се намира в процес за ставане на НАЙ-ДОБРАТА версия на себе си.

При мен е интересно и браво на пеперудата, че успява да полети предостатъчно бързо. Благодаря за вдъхновението, особено важно е за човек с инвалидна количка. Далеч от стила ми е да бъда и да говоря за “НАЙ-добрата” версия на себе си. Не се стремя към подобен максимализъм. Няма нужда от това, нека забелязваме уроците на природата. За мен са смислени, благодаря. 🙂

Дотук добре, сега ще говоря за себе си и някои прилики. Първо, не мога да пропусна разликите, които смятам за излишно да се коментират от жена на “достойна”, що-годе, възраст. . Основна, важна разлика е продължителността на животите ни. Ако пеперудата няма време за губене, за да стане своята най-добра версия, то при хората, още повече при мен, доста по-различно е . Обяснявам: “ПРОЦЕС” е дума с безброй продължителности. И за пеперудата, може би, наистина важно е да е своята НАЙ-ДОБРА версия. … За мен е приемливо аз да бъда достатъчно добра. 🙂

“Първо правим нашите навици, а после навиците правят нас.”

Като “ирония на съдбата” ще започна този текст. Спомням си и благодаря, че почти винаги разумно с ти да създавам навици. Пример от едно време е училище, няма да е далеч от истината, ако кажа, че там съм получила добър тренинг. 🙂

Сега сериозно. Диагнозата си “взима” нужното ѝ време, приела съм го. Вероятно не, а със сигурност, възрастта и юбилеят изиграха ролите си. Оказа се, че голяма част от “грижливо” съхраняваните навици са безполезни. Само мога да съм доволна, че продължавам да се уча как да създавам нови. (Покрай диагнозата се “раждат” неподозирани умения и възможности).

Така се случи първата моя книга. Била е дългогодишна мечта, факт. Благодаря за “грижливо съхраняваните” навици, които не знаех защо, изобщо, “пазя”. За пример се сещам за всички обяснения и разяснения от часовете по физкултура, едно време в училище. … Сега, в инвалидна количка са нужни някакви изменения, достатъчно много изменения при навиците. Ето затова се радвам на случването на една мечта и благодаря на навиците и на създалите ги.

“Животът може да бъде подобрен чрез “събиране” или “изваждане”. Светът настоява да добавяш, за да бъде от полза за него. Но тайната е да се фокусираш върху изваждането.”

“Светът може да бъде подобрен чрез събиране и изваждане…”. Ще се “съглася” с тези думи основно заради симпатиите ми от училище към математиката. Съгласявам се и защото добре помня живота през последните години на 20ти век. Чисти, детски спомени.

Ще говоря за себе си и за собствения си опит. Като илюстрацията по-горе, лявата страна, нещо такова е мозъкът на всеки ученик, на всяко дете. Така беше при мен, “настоявах” пред себе си, не пред другите (срамувах се да бъда глупава пред заобикалящите ме 🙂 ). “Грижливо” подреждах информация в главата си, сякаш абсолютно всичко ще ми бъде необходимо. Целият свят, цялата планета настояваха да се добавя. Без значение какво. ….

Сега, заради здравословното си състояние и диагнозата, научих се и продължавам да научавам повече за значението на фокуса. От време на време, ненужната информация в главата ми се самоизважда. Възрастта помага, да, и най-вече, светът “има нужда от подобрение”. 🙂

“Резултатите идват при онези, които действат“

Най-напред си спомням за думите, които многократно съм повтаряла, когато бях по-малка. Не мога да “играя” със стрелички и до днес, а в детските и младежките години редовно чувах думите “Проба – грешка”. Може би, точно така беше, такива думи, в младежките години имат основно шеговит тон. Запомнила съм достатъчно количество неуспешни опити от часовете по физкултура. 🙂 Резултатите бяха красноречиви и бързо успяха да ме ориентират, че с друго ще се занимавам в дългосрочен план. 🙂

… Не мина много време, диагноза дойде в живота ми, трябваше да си “вземе” нужното ѝ време. С “помощта” на юбилея се чувствах длъжна да направя нещо. За себе си, въпреки невалидността на някакъв ИНвалид. Думите “Проба-грешка” не са изгубили актуалността си, но когато диагнозата присъства, лично за мен тонът пак може да бъде забавен и шеговит, стига преди това да бъде добре осъзнат. Осъзнаването отнема време и е строго индивидуален процес.

Доволна съм от постигнатия резултат и още по-доволна съм, че действам. Благодаря за подкрепата на всички. 🙂