Mon Georgieva

“Не позволявай на твоето минало да те дърпа назад.”

Н,..,яма да говоря за миналото, твърде млада се чувствам, за да имам достойно за разказване минало. Обикновено, това занимание е предназначено за хора с побелели коси. Побеляването е от мъдрост и възраст. …

Илюстрацията по-горе може да се комбинира с метафори и истински истории. Съвсем истинска е историята с роботизираната рехабилитация. Нужно е “здраво” да бъда опакована, за да помагам на робота. Много е “важна” помощта ми. В интерес на истината, трябва да призная и да приема, маловажността на помощта ми за машината… 🙂 И най-напред, за мен стои осъзнаването, което си изисква “нужното време”.

Доволна съм, че въпреки роботът да ме “движи”, а аз да стоя на едно място, Моето Съзнание работи активно (що-годе активно, предвид, че ми “даде” диагноза с буквите си). Факт е първата ми книга, “активността”, вероятно, има част от заслугата, това да се случи. Благодаря.

ПС: Т.нар. “испанска чалга”, така я наричат рехабилитаторите. Тази музика приемам за част от миналото си и се радвам, че роботите от роботизираната рехабилитация, също я приемат. 🙂

“Получавайте повече внимание като се отворите.”

“Интересна” тема, обичам да говоря и да пиша в интерес на истината. А щом Истината има интерес към творчеството ми, длъжна съм да ѝ благодаря. … Хареса ми илюстрацията, по същия начин се развива всеки живот. …

Правя сравнение с детството ми, когато последното, което “смелостта” ми искаше беше внимание. Некултурно беше, и продължава да бъде, натрапване и търсенето на внимание. Радвам се, че още от едно време, нямам съзнателен спомен да съм търсила внимание. Затова приемам затворените варианти на розата в илюстрацията. Досущ като нещо такова съм била…

След като диагнозата влезе в живота ми, “нужното време” не се нуждаеше от внимание. Не отричах, че не мога да се справям с всичко толкова самостоятелно, колкото ми се искаше. Но и с вниманието на околните отнема време, за да се приеме.. След като издадох книга, розата от картинката започва да се”разтваря” и става така, че продължавам с писането.

В края, задължително ще спомена защо илюстрацията с тази роза ме “накара” да пиша. Не, не мисля за цветето. По-интересно за мен е кога и защо се появяват трънчетата. Неслучайно розите си имат бодли. 🙂 Що се отнася до трънчетата от корицата на книгата ми, харесват ми и “говорят” достатъчно.

За МАЛКИТЕ думи и думички. (“Вратата не може да се отвори, затова се заковава” … / “Вратата, все още и засега, не се отваря.”…)

Сещам се, че едно време в училище, “категорично” преподавателите казваха какъв да бъде броят на думите в домашното. Лично аз, спомням си, че компютри тъкмо се “раждаха” и съвсем елементарна опция е машината да преброи колко са думите в написания текст. Радвам се, че имам съзнателни спомени за собственоръно броене на написаните думички.

В университета пишехме и се запознавахме с много нови думи по време на лекции, при кандидатстване за работа, също се подбират или пък, когато говориш по време на обучение пред много хора. Истината е, че достатъчно по-късно разбираш, че обучението е лично за самия теб. Благодаря на колегите от студентската организация за полезните уроци. 🙂

Диагнозата направи нещо “любопитно” с моята реч. Говорех си нормално, можех и бързо, когато се наложи и е необходимо. Помня, че в детските години, брат ми все ми казваше, че говоря много… :). … След като говорът ми стана бавен и неразбираем заради диагнозата, известно време прекарах точно като вратата, която не може да се отвори и се заковава. Така изглеждаше нужното време за мен. Смятала съм, че малките думи са “ненужни”, излишни. Да, да, ама не.

Сега, вратата се открехва от първата моя книга. Благодаря за силата на думите и за подкрепата.

те и за под

“Съпротивата на проблемите винаги ще се връща към нас. Няма бягство, освен приемането.”

“Съпротивата на проблемите винаги ще се връща към нас. Няма “бягство”, освен приемането, освобождавам се! Жизнено важно е да обмислите ситуацията. Запитайте се какви уроци сте научили и какво можете да направите, за да не изпитвате същите проблеми отново.”

Думата “съпротива” е много крайна и смела, за да бъде част от мой текст. От такова поколение съм, когато преподавателите в училище съвсем коректно ни представяха българската история. Там е мястото на думата съпротива, според мен.

Ще говоря за себе си и за диагнозата. Глупаво би било да съществува съпротива срещу “нелечима болест”. Признавам, че имаше елементи на състоянието ми, категорично заслужаващи съпротивата ми. Не отричам, че в началото често се случваше да се съпротивлявам, да ядосвам и да изнервям, най-вече себе си. А на околните, всеки път сърдечно се извинявам и досега. 🙂 Сещам се как бях сигурна, че не бих седнала в инвалидна количка. Абсолютно неприемливо беше… Да, да, ама не.

За още по-важно от обмислянето на ситуацията, осъзнах, че е приемането. Нужното време беше отделено за многократно обмисляне и премисляне на ситуацията. Не особено умно държание, детинско е било. Затова възрастта ми трябваше да се намеси и настоятелно да ме подтикне да издам първата си книга. Благодаря на юбилея си! Приемането и примиряването също се нуждаят от своето време, за да бъдат разбрани и осъзнати. Няма “бягство”, потвърждавам и благодаря за подкрепата.

“Знанието има значение, когато се прилага.”

Не е лесно със сигурност, но аз съм доволна за “притежанието” на някои знания. Признавам, че, когато учих в училище по БЕЛ за матурата след 12ти клас, чувах, че метафората има важно значение. Не знам колко важно е било то за мен, предвид, че “възнамерявах” в дългосрочен план да се насоча към математическите науки. Бъдещето щеше да има нужда от тях, не от метафори. Например, за да се пътува до друга планета, повече сигурност и надеждност има в математиката, отколкото в метафорите…

.. Години по-късно, лично аз не съм “пътешествала” до някоя друга планета, а и досега математиката, все още, ми харесва. Интересно е какво, доста “любезно”и настоятелно, успя да ме накара да използвам знанията, които привидно бях приела за незначителни. … Сега, предвид здравословното ми състояние и диагнозата, припомних си ученото едно време в училище.

Харесва ми, че не се притеснявам от метафорите. Помагат ми. Истината е, че не всеки успява да разбере какво искам да кажа, а не е и нужно. И все пак, мълчала съм достатъчно дълго, даже и сега често предпочитам да се “наслаждавам” на мълчанието. 🙂 (Мълчанието също може да има значение, когато се прилага..)

“Изключителният живот е оценяване на всеки, иначе обикновен момент.”

Смятам, че от детството съм запозната с “целеполагането”. Поставяла съм си много цели и сигурно съм ги следвала за някакво необходимо време. Сещам се за много смешни, нереални цели – висше образование в чужбина, успешна кариера в технологичния свят, да уча архитектура и т.н., и т.н. … Наивни и чисти “детски” желания.

Без значение остава “красотата” на оформената “голяма картина” в такива младежки години. Когато диагнозата влезе в моя живота ми, “картината” се пропука на достатъчно малки парчета. За да ми припомня мои забравени намерения като първата ми книга. 🙂

Доволна съм за това, че макар да хитрува, намесвайки се в повечето мои текстове, осъзнала съм, че писането ми помага. (Полезно е да ти поискат да напишеш няколко думи заедно с автограф в книгата, на която си автор). Точно това “създаде” диагнозата за мен – “уникален”, трудно разбираем почерк, едно от напуканите парчета на “голямата картина”. 🙂

Сещам се, че, когато чух диагноза множествена склероза, сред първите мои НЕреални цели, било е писането на книга. Следователно, категорично отхвърляна идея беше за “нужното време”.

.”Съкратете ангажиментите, за да се съсредоточите върху това, което наистина има значение.”

“Чистите” намерения улесняват съществуването и живота. Точно като цветята на прозореца на стаята. Лично аз, признавам, че НЕ разбирам кое листо трябва да се изреже, за да порасне растението. Обаче, така е правилно наистина. … Същото е със собствената коса. Благодаря ѝ.

Думите в началото казват “съкратете ангажиментите, за да се съсредоточите върху това, което има смисъл”. Повтарям ги, за да “намеря” подходящо място за тях в живота ми… Истината е, че от едно време съм смятала за срамно съкращаването на който и да е от ангажиментите. Пример – “урокът по английски език днес ще бъде по-кратък“, така казва някой от преподавателите и по-голямата част от съучениците се “успокояваха”, някои се радваха, дори… От по-малката част съученици бях, които не се чувстваха “спокойно” в такава ситуация. Спомням си, че понякога съм се разочаровала от такова съкращаване”..

Сега се радвам, че първо, пораснах и второ – уча се осънато да съкращавам ангажиментите си. Много по-малко на брой, сякаш, изглеждат ангажиментите в настоящото положение в инвалидна количка. Веднага се сещам за първата ми книга. Дългогодишно чисто “намерение“. И не подлежи на коментар колко пъти беше категорично отхвърляно от самата мен. … Диагнозата ме “лиши” от ангажиментитеp, за които уж съм се подготвяла. За да се фокусирам върху чистите намерения. Благодаря за подкрепата..

.”Научи се да се доверяваш на пътешествието дори, ако не го разбираш. Понякога, това, което никога не си искал или очаквал, оказва се, че от това имаш нужда.”

Не особено в стила ми са тези думи, разбирам ги, като нещо в стил “от мен да мине”. Помня много пъти в училище, как учителите виждаха и знаеха, че “подсказвам” (аз просто помагах, далеч не на всеки 🙂 ). Айде, от мен да мине сигурно така съм се “успокоявала”, все пак “винаги” с едно наум.. 🙂

За друго “пътешествие” реших да се сетя и да разкажа. Става въпрос за февруари, 2014 година, влакът в Португалия – истина е, че направих дъъъъълго пътешествие, когато изпуснах спирката в града, в които щях да уча и да живея… Достатъчно дълго е било, за да “създаде” идеята за начало на книга. И след което достатъчно години изминаха, за да опитам същата добре “запомнена” идея. да стане факт. Достатъчно години по-късно. (Много години, в които не разбирах защо, изобщо, страна така?) Благодаря.

Сега, когато имам първа книга, чувствам, че съм изпълнила част от необходимото. Радвам се, че във всички мои “пътешествия”, метафорите умеят бързо да си “намират” мястото. Благодаря.

“Писането помага на умствения хаос като организира мислите, осигурявайки перспектива и действайки като отдушник за изразяване на емоции…”

Не се среща при всеки, а не е и нужно. Затова, ще говоря лично за себе си и как ми “помага” писането… Истината е, че в детството и училище, дори, по-интересни за мен бяха математиката и разказвателните предмети. Там научавах “нещо ново и непознато”. За българския език, не разбирах къде беше логиката да се нарича труден. В същото време, в учебните заведения се учеха далеч по-интересни за мен, тогава неща. В училище беше математика, в университета – статистика. …. Често използвах думата “хаос”, чувствала съм се в собствения си хаос.

Що се отнася до писането, не съм го приемала за нещо СЕРИОЗНО. А пък като пораснеш, заниманията стават сериозни. Не си спомням как се случваше въобще организация на мислите, след като дойде някаква сериозна диагноза. Вярно е, че беше стряскащо (никой изпит и никое контролно или изпитване, не е успявало да ме стресне както това направи “недоразумението.) Сега си давам сметка, че съм използвала добре “нужното време”, за да разбера, че е дошъл моментът за първата ми книга. А, да, смятах, че е несериозно и маловажно, не съм , не мога да отричам.

Истината сега за мен е, че все пак, пиша. Приемам го за вид разговор с мозъка ми. “Дефектен” и НЕвалиден е моят мозък, според буквалния превод на думата инвалид от английски (INvalid). Та, затова мога само да се “гордея”, че издадох първата си книга на такава млада възраст и с “помощта” на диагнозата – много “любопитна” перспектива, действаща като отдушник на емоциите, предизвикани от всички недоразумения.. Благодаря на всички за всичко. 🙂 (Преди всичко друго е подкрепата, оценявам я.)

.”Всичко опира до влагането на работа. Ставате по-добри като работите върху това, което имате имате. – т.нар. ковачница на идеи.”

Много идеи съм имала, не мога да се “оплача”. Истината е, че в детските и младежките години, явно не съм имала достатъчно смелост. Идеите в повечето случаи си оставаха само в главата ми и често биваха забравяни (добрият случай е това – сега се смея като се сещам какво се е “разхождало” из мисленето ми… Доста(тъчно) време отделих да мисля за висше образование в чужбина, за да запиша и уча във Варна, България. Тогава, вероятно и възрастта ми го е “предполагала”. Веки ден се раждаше нова идея, съответно правеше се план и т,н. “На теория”, мисля, че се справях. … Започнах да пиша новините в сайт за дигитален маркетинг, защото “такава ми е специалността”. До тук добре, казваха ми, че пиша “хубаво” и аз отговарях с оценката от матурата по български език след 12 клас. Интересно, на колко години трябва да стана, за да “спра” да се съм горда с този спомен…. Добър вариант ще бъде да се случи отново нещо така запомнящо се.

След появата на недоразумението в здравословен план, бързо забравих всякакви идеи. Да, да, ама не. Сега, осъзнато го наричам нужното време и така си го “обяснявам” и приемам – една от “задачите” на диагнозата е именно “подбор” какво да бъде включено в първата ми книга. Така работи “ковачницата на идеи” при мен.

Благодаря за подкрепата, благодаря, че първият тираж на книгата свърши бързо. Всички опира до влагането на работа в крайна сметка, било то и от инвалидна количка. (Изглежда, че семестърът в Португалия ще “живее” дълго време… ).