Mon Georgieva

“Ако чувстваш, че си изгубил всичко, помни: Дърветата губят листата си всяка година, но продължават да живеят и чакат пролетта.”

Имала съм доста такива моменти, но интересното е как претръпнах и спрях да се впечатлявам от загубата на всяко “листо” от живота си. Сещам се, че като тийнейджър, по това време на годината и по случай празника на града ми, има панаир с увеселителни съоръжения. Та, на това място все си губех паричките (децата тогава разполагахме с париЧКИ 🙂 )

След като дойде диагнозата в живота ми, логично беше да загубя иначе нормални човешки умения. Признавам, че в началото мислех, че съм изгубила всичко, бях изгубила смисъла на съществуването си. Но, благодаря на “нужното време”, на семейството и приятелите си, достатъчно бързо намерих смисъл. 🙂

Тази седмица ходих на училище. Отново влязох в училището, което завърших през 2011 година. Часът беше по изобразително изкуство, учениците бяха малки деца от начална степен. От уважение ме поздравиха като влязох, към края на часа, всеки ученик или ученичка, индивидуално идваше при мен и ми подаряваше рисунката си. Безценни моменти са за мен. А най-безценният беше букетът от сухи есенни листа от дърветата в двора на училището. 🙂 Благодаря, мили ученици!

И така, много мислих и премислях, за да стигна до примера с училището. Всяка година класът се променя, дори и да падат “листата”, то някъде се “трупат”. Благодаря на училището ми, затрупало ме с важни и значими уроци. Продължавам да се уча и да помня букета от сухи листа. Благодаря!

В ръцете ти е енергията. След това е вярата в себе си (и възможностите си 🙂 ). После започваш да създаваш (да твориш). “Растеш” със създаденото….. А лампата в края на илюстрацията се различава от поредицата преди нея. Отличава се, защото не “подлежи” на повече обработка, толкова, достатъчно. Резултатът е вдъхновението…

Не смятам, че съм била екстремно енергична преди диагнозата. Да, не обичах и да се бавя, много трудно допустимо беше. Мислех, че е правилно да е така.

Благодаря на енергията ми (много тънка и трудно доловима, като чувството ми за хумор 🙂 ). Когато се комбинира с вярата в самата себе си, става любопитно. (Доза егоцентричност изисква и диагнозата ми, и зодията ми. Скорпионът в мен, рано или късно, ще намери начин… 🙂 ) Когато започнеш да създаваш и да твориш, енергията сама намира мястото си.

Харесва ми, че последната стъпка от илюстрацията е много различна и май независеща от мен в конкретния случай. Вдъхновението е строго индивидуално и се въздържам от коментар. За енергията, която ръката здраво е хванала и предава напред по “веригата”, доволна съм и благодаря. 🙂

Бях ученичка в училище (ще излъжа, ако кажа точно до кой клас униформа за училище не съществуваше в училището ми),…. Вече, когато бях в по-големите класове помня, че заедно с други съученици и господина по рисуване, измислихме какво да представлява униформата, какви цветове и т.н… Истината е, че едва ли, мнението на младежи с основно образование е сериозно важно за учителя и за училищната униформа. (Или може да е част омт педагогическия подход, за да се придаде важност на мнението на дечицата 🙂 )

Няколко дни по-рано от днес, беше 15 септември – поредният първи учебен ден. 🙂 От отдавна не бях ходила там и сега отидох. Бях в инвалидна количка и страшно, приятно впечатлена останах още преди да вляза в двора на училището. Намирах се на тротоара в количката, а срещу мен се движеше върволица от деца (изглеждаха от началните класове). Стриктно ме заобикаляха (слизаха от тротоара с един крак). Хареса ми, че нямаше стресирани или осъди ценателни погледи.

Когато влязох в двора, бълваше от малки ученици, които искрено се радваха, че започва учебната година. (В случай, че не успяваха да се зарадват от сърце, нормално е да е така предвид възрастта им :), аз се радвах много повече!). Имаше кутия за дарения и, забравила за диагноза и здравословни недоразумения, само виждах отдалеко как униформа след униформа, минаваха покрай кутията. Благодаря, безценни учители за начина, по който възпитавате осъзнатост в детските глави. Благодаря и на родителите, и на учениците! Трудно се описва преживяването, настоявам единствено да направя комплимент за униформите. (И отново да благодаря, най-напред, на учениците,)

“Ако се фокусираш върху “болката”, продължаваш да страдаш. Ако се фокусираш върху урока, продължаваш да “растеш”… Комфортната зона е “красиво” място, но там нищо не”расте”.“

В детските и младежки години, разбирах думите “комфортна зона” по наивен начин. Модерно беше да се включи в поредната автобиография/ CV, когато се търсеше работа, например. Да излезеш от комфортната си зона са думи, които идеално пасваха добре за мотивационното писмо при кандидатстване за работа. 🙂

Сега се придвижвам с инвалидна количка и не, не го наричам комфортна зона. По-скоро е нещо преходно. И това ще мине. 🙂 Вдъхнови ме картинката по-горе. Досущ като това цвете съм – отне ми “нужното време”, за да “порасна” в много напукан асфалт. И най-важното (така приличащо на главата ми 🙂 ) е, че макар и клюмнало, вероятно в знак на уважение (към трудностите на диагнозата ми в конкретния случай 🙂 ) …

Много хубаво е да присъства и фокусът. При мен, комфортната зона е пряко свързана с фокуса. А пък фокуси съм имала прекалено много и трябва да се радвам и да благодаря на недоразумението, предизвикано от диагнозата. 🙂 Благодаря и за всички уроци, обичам да уча и с удоволствие посрещам всички нови уроци. (Ето защо на 15 септември отидох на училище 🙂 ) …

“Правенето на малки стъпки е ключът.”

Що за безсмислие е да вършиш бавно като мравка? Хора сме и имаме крака. Така съм си мислила едно време, преди диагнозата. Признавам го сега. Не съжалявам, защото как иначе щях да обиколя Португалия? 🙂

Сещам се за едни стълби, именно в Коимбра, Португалия. Там живеех и учех през 2014 година. Силно вероятно е стълбите още са там. Каменни са, “вградени” в релефа на града. .(Не бяха 2, нито бяха 20, над 200 бяха.. 🙂 ) И то в центъра на града,… Студенти от единия университет минаваха ежедневно по тях, но аз учих в друг университет. (Вместо стълбите нагоре, пътят ми за другия университет, където учих и ходих всеки ден,, “слизаше” надолу.)

Защо се сетих за този спомен? Правя паралели с това, на което ме научи диагнозата. Сега не бързам (казвам го само защото преди недоразумението в здравословен план, за мен задължително беше всичко да се случват бързо, приемала съм го за съвсем нормално)… 🙂 Терапевтите за рехабилитация ме научиха защо бързането е неоправдано, дори е “вредно”. (Неслучайно в училище не ми беше сред любимите преживявания бягането на някакви метри за по-малко от някакви секунди 🙂 )

Благодаря на семестъра в Португалия, защото подобно на тънкото ми чувство за хумор, много ненатрапчиво и недоловимо, ме “научи” защо да не бързам. Недоловимо за мен беше забавянето на говора ми, но за околните ми не остана незабелязано. Важни за мен остават малките, осъзнати стъпки. 🙂

“Нека си представим, че пясъкът в пясъчния часовник представя живота ти. Пясъкът в горната част на часовника е твоето бъдеще, а в долната част е твоето минало. Сега, нищо не може да се направи за миналото, “отишло” си е. Твърде много хора прекарват времето си, мислейки си, че са можели да направят това или онова. Но това време си е “отишло”, няма го. Красивата истина е, че не знаеш колко пясък има в горната част на часовника. Може да си мислиш, че остава много, а да е малко. Единственото време, с което разполагаш е в средата на часовника – тук и сега. Глупаво е да се тревожиш за бъдещето или за миналото.”

Дали беше заради възрастта ми, дали заради липсата на диагноза тогава, не е от съществено значение. Благодарение на “нужното време” започнах да намирам смисъл в пясъчния часовник. (А преди това бях категорично неразбираща защо да се бавя и да съм мудна като пясъка в този часовник? Предпочитах обичайния ръчен часовник. 🙂 ).

Погледът върху голямата картина има своето постоянно присъствие. “Тежък” е този поглед. (Ето друга “основателна” причина за падащата ми глава. 🙂 ) Красивата истина, действително, приемам за красива, защото сега смятам, че времето не се интересува от мнението на човека за него. Може да прави каквото си иска. А вече от всяко човешко същество зависи да направи времето красиво. (Не нося часовник, но един пясъчен часовник може много повече.) 🙂

Как изглежда прогресът и как е всъщност?

Прогресът е относително понятие с различни значения, строго индивидуално е за всеки. (Казах, че ще пиша за прогреса и последва въпрос: “На диагнозата ли?”… Благодатна тема, не и за моя блог, благодаря 🙂 )

Не, по друг начин разбирам думата “прогрес”. Изображението в началото “говори” изчерпателно за живота в инвалидна количка. Трудно е да се прави “идеален кръг”. И пак за инвалидната количка – образно казано обикновеният сив кръг настоятелно си “мисли”, че това е мястото ми. 🙂

Когато ходих до Индия, инвалидната количка пак “присъстваше” в историята. Не го наричам обикновен сив кръг, защото щом на друг континент ме “заведе” тази количка, просто отново трябва и ще благодаря на погледа върху голямата картина. (Няма да се изморя да благодаря на всички и всяко изживяване в рамките на дългия самолетен полет 🙂 )

Така изглежда прогресът за мен към настоящия момент. Не се разпростира много на широко, както съм си представяла в детските и младежки години. Радвам се, обаче, че прогресира моето съзнание (съвпадат буквите на диагнозата множествена склероза). Няма нищо случайно. 🙂

“Мечтай смело, започни с нещо малко и остани фокусиран,”

Да мечтая смело винаги е било несериозно и смешно за мен. Още повече пък да говоря на глас за смелите си мечти. (Затова диагнозата ми, прави каквото иска със скоростта на говора ми, а на мен “връчи” задачата тежък мозък, съответно с падаща глава).

Когато направих този блог бях в Португалия, не беше сериозно да смятам, че ще продължа с него , след като разкажа “португалската приказка”. 🙂 Сега се сещам, че сериозно размишлявах как да се казва блогът – дали да бъде нещо португалско и веднага “погледът върху голямата картина” е казал своята дума. Приказката продължава да ме вълнува до днес, осем години по-късно. Абсурдно щеше да бъде, блогът да бъде с португалско име и аз да продължавам да пиша в него, години по-късно 🙂

Диагнозата “влезе” в живота ми, трябваше да получи така нареченото от мен “нужно време”. Хубаво е, че “здраво съм хванала малкото, с което започнах”.

Благодаря на португалската приказка, приемам, че тя е малкото нещо, с което започнах. Благодаря и на здравословното недоразумение, затова, че ме научи да осъзная важността на фокуса и фокусирането. Най-много, благодаря за смелите си мечти. (Толкова смели са, щом забавиха говора ми, за да не се споменават на глас. А тежкият мозък, щом помисли за смелите мечти, става още по-тежък и главата ми “клюмва”. 🙂 )

“Страстта не се намира, а се развива.”

В противен години, склонна съм да приема, че беше така – с “лупа” в ръката (затова технологията се “намеси” и сложи функцията Zoom за приближаване навсякъде 🙂 ), взираш се, ако нещо ти “грабне” вниманието, опитваш. Току виж, че един ден нещо такова се окаже страстта ти. (“Проба – грешка”, уважавам и се “забавлявам с тези думи за всичко БЕЗ диагнозата множествена склероза, и други здравословни недоразумения).

Спомен от тийнейджърските ми години е, че тогава бях фен на Формула 1. Фаворит ми беше пилот от Финландия… И след време (бях забравила вече Формула 1), когато бях в Португалия, сред чуждестранните студенти имаше финландци. Много лесно беше да разговарям с тях, щом споменах за едно финландско име и една тийнейджърска страст. 🙂

Сега, налице, излезе друга страст, която е точно като чувството ми за хумор – тънка и “недоловима” от всеки. Най-напред, благодаря на покойния си дядо, които “тънко и недоловимо” за едно дете, ми предаде таланта си. (Аз, обаче, се радвам, че здраво “държа” таланта. 🙂 ) Благодаря на още много хора и знам, че няма да ги разочаровам.

🙂 Забавно е колко време може да отнеме търсенето на някаква страст, още повече, когато е наследствено. Всичко “идва” с времето си. 🙂

“Не може да говориш с жабата за океани. Тя си знае гьола!”

В първия момент темата трябва да те разсмее. Така се случи с мен, когато видях една картинка с конкретния цитат. (Благодаря за вдъхновението, ще напиша нещо 🙂 )

Допада ми изразяването да се случва с метафори. Ще говоря лично за себе си. От малка съм била нещо като “жабка”. Малка “жаба”, живееща в малкия град. За мен по този време даже не беше толкова малък. (За думата “гьол” не ми се коментира).

Студентският ми живот премина на морето. (Порасналата вече “жабка” излезе от “гьола” и отиде на морето). Добре запомнящи се спомени имам и до днес. Така например, в някакъв дъждовен ден краката ми трябваше да обуя с найлонови торбички и после слагах ботушите. (Имаше някакъв дъждовен период тогава и дори на лекции в университета помня, била съм с найлоновите торбички). 🙂

Благодарение на времето, прекарано на морето (става дума за студентските години), стигнах до океана. 🙂 Много порасналата малка “жабка” и величественият Атлантически океан. Дори и да звучи нелепо и абсурдно (както обичам да говоря аз), се е случило с някаква причина.

След като диагнозата “влезе” в живота на “жабата”, тя все още, се чувстваше непораснаснала. Доста абсурдно положение, в което много важен и полезен се оказва погледът върху голямата картина. А “жабата”, дори да си знае гьола, отлично си спомня даже звука на вълните на океана. 🙂