Mon Georgieva

-Надеждата е способността да чуваш музиката на бъдещето. Вярата е да танцуваш на нея днес.”

Обичам музиката, Никога не съм пяла хубаво, не е моето нещо, много далеч от интересите ми е. Не съм се занимавала и.с някакви танци. За професионални танци имам предвид. Танцувам си по някакъв мой начин, както всеки друг си има свой собствен начин.

И още един пример за значението на музиката за мен. Всеки път като си представям събитие от бъдещето, някаква мечта, изниква ми някаква идея, на фона звучи подходящият за мен и според мен саундтрак. Обичам музиката. 🙂

Цитатът, с който започнах, нарича надеждата способността да чуваш музиката на бъдещето. Когато започнах рехабилитацията си в София, няколко от терапевтите ми се казваха Надежда (а това име ми се струваше подходящо в конкретната ситуация. Така се нарича рехабилитацията в съзнанието ми – надеждата, която върви с музиката на бъдещето. А аз обичам музиката.

Вярата е да танцуваш на същата тази музика на бъдещето, танцуваш днес. Така стана, така направи жената, която се грижеше за мен, когато започнах рехабилитацията в София. Вера направи така, че отново да повярвам в себе си. Бях развалина, почти всички се оплакваха от мен и капризите ми 🙂 Тази жена ми припомни че имам някакви възможности, умения, ставам все за нещичко. 🙂 И също както и аз, обича музиката!

Ще продължавам да си танцувам по моя начин, да слушам “испанска чалга” и най-важното – ще продължавам да чувам музиката на бъдещето. (Думите бъдеще и испанска чалга не са съвместими в едно изречение 🙂

Отне си нужното време, за конкретния случай ми отне плюс минус осем години. Не са никак малко, в същото време не са и толкова много (мога да продължа с почивката и нищоправенето, така си мисли някой, защото така изглежда отстрани ).

Така както за новородените са важни първите седем години, аз дори получих още една година бонус (сигурно заради извънредното положение с CoVid). Сега, вече 8 години след диагнозата, дойде време да “порасна”.

Не знам дали и как ще мога да се излекувам, добре е, че това здравословно недоразумение се случи преди да объркам нечий чужд живот. 🙂 Знам, че искам да съм независима и самостоятелна. Точно като малките деца съм в някои отношения. И съм горда, че стигнах до тук.

Дължа го най-напред на родителите си, с които още веднъж се наложи да изживеем едни странни (първи) повторни 7+1 години.
И на още толкова много хора благодаря!
През част от последната година се запознах и многократно практикувах роботизирана рехабилитация. Вярвам, че тази рехабилитация ще ми помогне, за да бъда по-малко зависима. Без да се притеснявам и да се чувствам неудобно, все пак изживях първите седем още веднъж, ще кажа, че се нуждая от финансова подкрепа за роботизираната рехабилитация, за да мога и сама. 🙂

Та (чак) сега мога категорично, смислено и осъзнато да отговоря на въпроса “Защо искам да оздравея?. Наричам го прераждане – пак се уча да говоря, да пиша с ръката си, да ходя с краката си. Случва се да падам, също както падат малките деца и започват да плачат. Когато, обаче, ти се наложи да изживееш първите седем години отново, минаваш на друго, ново ниво от живота си. Учих се и продължавам да се уча. Падам, ставам и продължавам 🙂

“Основното богатство вече не е знанието.”

Това беше модерно, изпитано и със сигурност доказано много пъти преди съществуването ми. В първите класове в училище с такъв интерес разлиствахме енциклопедииите (дали е било заради впечатляващите илюстрации или наистина информацията беше важна? 🙂 Тогава Google и Уикипедия сигурно вече се използваха в други далечни континенти, но аз съм от поколението, видяло и изпробвано и двете възможности, Знанието е свобода, невежеството – робство и други подобни думи помня и до днес. 🙂

Добре, де, щом знанието вече не е голямо богатство, доста екстремно, иронично и тъжно би било незнанието да се нарича богатство. В някакви моменти ми се иска или просто се налага да съм (да се правя на) по-глупавичка. За целта помага бавното ми говорене. Говоря бавно, но мисля бързо – както често се налага да се спомене. Много искрено брат ми неведнъж ме пита: “А ти толкова ли бавно мислиш, колкото говориш?” 🙂 Искрено и по детски наивно може и да е било, когато за първи път ми зададе този въпрос. След това и до днес продължава да се шегува със същия въпрос.

Същите уебсайтове и Интернет, компютри и смартфони, за които много смело можех да мечтая в детските години, че евентуално един ден и в моята държава нещо от тези неща ще дойде, все пак. Така и стана. Днес светът бълва от фалшиви новини, ненужна информация и невежество. Стана така, че знанието от енциклопедииите се поставя под въпрос? Знанието не винаги е истинно, дори често е заблуда. Съзнанието е нещо, което все пак, съдържа в себе си същото онова значение от хартиените енциклопедии, нещо като т.нар. обща култура. Със знанието и простото стечение на обстоятелствата разбрах, че мога и е желателно, понякога чак доброволно наложително, да надграждам.

Случва се бавно, дърпала съм се в началото със сигурност. Но към настоящия момент, положение и ситуация, осъзнавам и благодаря на това съзнание, че ме приземява успешно, винаги щом е нужно. А аз обичам летенето, по принцип. 🙂

“Когато излезеш от бурята, няма да си същия човек, който влезе в нея. Ето за това е бурята.”

Нищо никога не си отива докато не ни научи на това, което трябва да знаем. И добре, че е така. Добре е още и, че винаги съм имала, имам и ще продължавам да имам желание да се науча. Човек се учи докато е жив, с тези думи съм възпитавана и е точно така.

Без дъжд нищо не расте. Трябва да се научим да”прегръщаме” всяка новодошла буря. Има смисъл от бурята в океана, клатушкаща и разтърсваща кораба. (Историята за “Титаник” е доста несполучливо сравнение и асоциация, наистина не разбирам защо се сетих за това, може би заради филма:) Доста време угаждах на бурята в живота ми, предизвикана от поставената ми диагноза. (И на разни бури в сърцето си съм опитвала да угодя, ей това вече е прекалено)

И след дългото клатушкане и разтърсване, идва време за изненади. Такива чистосърдечни, непринудени и задължително непланирани. Винаги съм обичала да правя изненади, почти винаги и изненадите за мен са предизвиквали искрени усмивки 🙂 Вчера, например, по време на рехабилитацията, изненадах приятно рехабилитаторите с възможностите си, наблюдава се известен напредък, винаги може повече 🙂 А най-хубава беше същата тази изненада за самата мен.

За пореден път си доказах любимите си думи, че щом има желание, има и начин. Да, определено след тази моя буря съм друг човек. Но нека не забравяме, че без дъжда от тази буря, нищо не расте. Така пораснах и аз и единственото сигурно нещо остават изненадите 🙂

“Всички сме малко счупени, но, когато за последно проверих, счупените пастели оцветяват по същия начин.”

Когато ходех на рисуване в ученическите си години, често рисувах с пастели. Не съм ги чупила умишлено, те сами понякога се пречупваха. И все пак, използвах ги до самия им край, след което отварях нова кутия с пастели. И упражнението се повтаряше… Пораснах малко, продължавах да харесвам пастелите и знаех защо. Всеки цвят сам за себе си беше категоричен. Не беше ярък и без да се набива на очи пак привличаше внимание върху себе си. 🙂

Всички сме счупени (както казват думите в началото, които не знам чии са, не са и мои, но са подходящи за разказа ми 🙂 Та, малко счупвана сигурно съм била от време на време, но това не го броя. Надали помня всичко. Предпочитам бързо да забравям. 🙂 От преживяното досега най-силно бе счупването, което причини, предизвика и случи поставената ми диагноза.

Така изглежда, че съм като пастелите. Не знам кой цвят, по-скоро мисля, че се променя постоянно.(също като мен или точно обратното на мен, наистина не знам). И пак като пастелите, колкото и счупена да съм, безцветна не мога да бъда.

Трудно е монетата да стои изправена. За друго е предназначена. Дори и да се задържи за кратко права, мързелът надделява и трябва да падне, да се излежи, да ни гледа как сме вторачили поглед, чакайки ези или тура,

Не съм мислила и приемала за някаква есенциална важност и сериозност баланса в живота. За мен беше просто общоприето понятие, присъщо за всяко човешко същество.

И изведнъж общоприетият, типичен за човешкото същество, баланс излезе от живота ми. Доста рязко си тръгна, така си мислех тогава, а сега се сещам за няколко епизодични нелепи падания и се усмихвам (не ставаше да се оправдая пред себе си с високи токчета и платформи, винаги си ползвам удобни ниски обувки, а пък и никак не обичам да се оправдавам или да слушам нечии оправдания), Та, от гледната точка на баланса за ходене, хранене и останалите ежедневни простички действия, категорично е важен и необходим. :).

И все пак, един друг баланс разбрах, че е дори по-важен. Изисква се време, месеци, години, препятствия и предизвикателства, за да разбереш, че е важно да умееш да контролираш мисленето си и под контрол да бъде съзнанието ти. И там да настаниш баланса. Там е мястото му – съзнанието управлява живота, затова съвсем логично е и балансът да бъде там.

Много трудно, но не и невъзможно, е да съществуваш без първичния, типичен за всеки човек, баланс. Представям че си веднага гредата във физкултурния салон и гимнастичката, която има баланс на високо ниво. Това беше първото ми разбиране на думата баланс. 🙂 Не се качих никога на въпросната греда, от малка не съм чувствала първичния баланс за моето нещо. Сега съм се заела с другия баланс, обичам по-трудничкото. И се уча.

Опцията за приближаване, когато правим снимки, не се налага дори да се коментира. Zoom in става все по-добра и по-добра на все повече устройства. 🙂

По-интересна (и по-важна понякога) е другата опция – за отдалечаване и виждане на по-голямата картина. През последните две години ковид пандемията направи точно това. Известно беше какво е ковид положението във всяка държава от планетата. Кога друг път си се интересувал за цялата планета едновременно? При мен се случи, още когато ми поставиха диагнозата. Бях в Индия, когато един от терапевтите постоянно ми повтаряше да си представя цялата планета. Нито съм единствената, нито първата

Гледната ми точка доста рязко бе изменена от диагнозата множествена склероза. Загуби се безвъзвратно тогавашната гледна точка, за да се появи нова. Има и малки точици в този процес. Така например често се променят настроението и нагласата ми що се отнася до всичко, което предстои.

Точно тази промяна на гледни точки и точици избирам да нарека прогрес. Това е моят прогрес и това е само началото. 🙂

От ранна детска възраст живея с мисълта, че ще работя в банка, колективът от колегите ще бъде повече от семейство дори и т.н.,

Закърмена съм с такива разкази от моята баба, която е пенсиониран дългогодишен банков служител. Мед капе от устата й, щом заговори за онова време. Толкова ми беше интересно, правехме си разни игри и други детски щуротии.

Като ученичка математиката беше приоритет за мен, разбирах задачите, не чак разбирах защо повечето от съучениците не ги разбираха, не го харесваха този предмет. :) Чак след като приключих със средното образование, започнах да пиша. (Резултатите от матурите по български език и математика любезно намекнаха да опитам нещо различно).

Днес математиката, такава каквато учихме в училище, не присъства в живота ми, не работя в банка (като детската мечта) или друга финансова институция. Смятам обаче че същата тази математика ми даде повече. Например, голяма заслуга има за мотивацията и може да стане бавно, но решение винаги ще има. Макар и по някакъв заобиколен начин, вариант се намира.

Сега разбирам защо в училище преподавателите настояваха, че математика в живота ще ни трябва. А тогава се чудехме къде, кога и за кой аспект на живота ще са нужни линейни уравнения, например. 🙂

“Времето не е континуум. Не си представяй времето като нещо отляво надясно, като така наречената линия на времето от раждането до смъртта на всеки човек. Времето има нагоре и надолу! Мисли за него като за ос, която представя Вечния Сегашен Момент.”

Не съм сигурна, че разбирах този цитат, тогава, когато съм го прочела и подчертала (дори и снимка съм му направила 🙂 не съм снимала автора и заглавието, вероятно заради склерозата не съм сигурна кои са)

Сърдечния ритъм в кардиограмата е също така – нагоре надолу. Така се случва и с човешкия живот, възходи и падения се разминават без прекъсване. И с тази разлика, че ритъмът на сърцето е една идея по-важен от ритъма на човешкия живот.

Линията на времето, линията на всеки човешки живот започва с първите седем години. Аз изживях и втори “първи 7 години” с диагнозата 🙂 Научих много, продължавам да уча и да оценявам Вечния Сегашен Момент. Това е важното и нужното за мен в този един момент. И това ще мине, моментът се движи и подскача ту нагоре, ту надолу.

“Дори когато не е красива и перфектна, дори когато е по-истинска и реална, отколкото ти се иска, твоята история е това, което имаш и винаги ще имаш.“

Вдъхновение само ми е нужно и историята може да бъде разказана. Да, може би с повече сарказъм, чувство за хумор и много двусмислици и недомлъвки . Така мога. Обичам да си играя с думите, да играя на думи и асоциации и понеже говоря бавно (но мисля бързо), удобно ми е писането. Нямам (само) една конкретна история, която да разкажа, мога да направя история от едно копче, по принцип.

Цитатът, с който започнах е от книгата на Мишел Обама. Запомних го и бях приела, че това ще е историята ми (диагнозата множествена склероза по този време дойде в живота ми, “скандално” млада, малка и мъничка се чувствах тогава) Твърде далеч от красива и перфектна беше тази история, доста по-истинска от колкото бях искала. Що за история ли щеше да е това? … Истинска. А най се радвам, че се научих да виждам и да търся позитивното, а то е там.

“Дните стават години, годините стават истории.. ” се пее в една песен. Точно така е. Всеки има своята история. И всеки момент също си има своята история. Понякога моментът продължава по-дълго време, аз се радвам, че забравям бързо (пък само аз си знам колко наистина забравям) 🙂