Mon Georgieva

“Казването на думата “не!” не означава, че си егоистичен и груб. Напротив, това е знак, че знаеш стойността си и, че достатъчно уважаваш себе си, за да стоиш до собствените си вярвания. … По-важно, казването на НЕ позволява да избираш къде да влагаш времето и енергията си. Позволява ти да се фокусираш върху хората – и части от живота ти – които наистина го заслужават.”

Започвам с елементарен пример – бактерията на телефона, смартфона, айфона и т.н. Технологията прогресира бързо, “светкавично” бързо”, може да се очаква всичко. Затова, не мога да не очаквам нищо, мога да имам осъзнати очаквания. (Първата ми книга определям за такова 🙂 )

Сещам се, че едно време аз самата имах много енергия, типично за всеки млад човек. Признавам пред себе си, че не обичах да казвам Не! Интересно е как детското ми съзнание не е допускало думата не. Сякаш имах батерии и умора трудно съм успявала да “доловя”.

Сега, пак съм млада, но трябва да споделям енергията с диагнозата. “Любимо” ми е по време на рехабилитация, да не усещам кога енергията ми е на привършване, обаче рехабилитаторите сами разбират, че “батерията” ми пада и благодаря, че бързо се възстановява. А аз се уча да казвам “Не!” и да се фокусирам върху значимите хора и неща в живота ми.

“Не разчитай на мотивацията. Разчитай на дисциплината.”

Сега се съгласявам с думите в началото, но не винаги е било така. Обяснявам. В детските и в тийнейджърските години именно това “търси” и трябва за детето/младежа. Спомням си, че едно време в училище ходех на олимпиади по математика. Не знам какво ме е мотивирало наистина, детска му работа. Благодаря на всички преподаватели. … Пораснах малко и се мотивирах от уроците по английски език, благодаря отново.

Още повече мотивация намирах в университета и се учих да надъхвам по-малките как да кандидатстват за работа. Идва времето и за дисциплина. Радвам се, че още от раждането на брат ми съм запознала с вид на дисциплината. Благодаря за “уроците”

Интересно става, когато има и диагноза. Всичко започва сякаш отначало. Мотивацията е задължителна и също толкова задължителна за мен е дисциплината. Първият резултат е първата ми книга (“Време беше”съгласна съм) и благодаря, че първият тираж свърши. Така се случи тази книга – с мотивация и с дисциплина. Доволна съм и благодаря.

“Ако се фокусираш върху проблемите, ще имаш повече проблеми. Когато се фокусираш върху вероятностите, ще имаш повече възможности.”

Също като мен има остро и тънко чувство за хумор. Лимонът е повод за начумерването на човешкото лице и действието е неосъзнато. Ако фокусът беше останал единствено върху иначе забавните физиономия, нямаше да съществуват лимонадата или капките лимонов сок за овкусяване на х раната, в кулинарните рецепти… Ако се беше фокусирал върху киселинността си като проблем, щеше да е много жалко.

По идентичен начин се случваха нещата при мен и диагнозата. Спомням си, че в началото вървях с краката си, бавно и внимателно, за да не се спъна в нищото. Случвало се е, признавам и благодаря на всеки помогнал. Естествената реакция в такива случаи е начумерване (все едно имаш много парчета лимон в устата)….

Сега съм в инвалидна количка, трудно я допуснах в живота си, срамувах се (от себе си пред самата себе си) и т.н…. Минава си “нужното време”, продължителността му е строго индивидуална.

Лично при мен “важна” роля имаше юбилея, заедно с фокуса за първата ми книга. Достатъчно дълго време беше вероятност (за всички около мен, не и за самата мен). Стана и оправдана възможност да практикувам нужната рехабилитация. Благодаря за подкрепата! Също така благодаря на природата, лимоните и възможностите за метафори.

“Качествените въпроси създават фокусирано мислене. Фокусираното мислене води до креативни решения. А креативните решения водят до приятен живот. Затова, поставяй под въпрос всичко, животът ти зависи от това.”

В детските години се считаше за нормално и се “препоръчваше” от преподавателите в учебните заведения. Защо учителите обичаха да задават “трудни”, понякога чак “неразбираеми” въпроси на младите ученици, става ясно достатъчно по-късно. … След това, в университета въпросите пак бяха “задължителни”. (Сещам се как с колегите стоим около университета и сме фокусирани върху предстоящия изпит по статистика, например. Задавахме и “отговаряхме” на безброй въпроси помежду си. Тогава се е наричало подготовка, за да може години по-късно да се казва креативност и креативни решения).

Доволна съм от тези упражнения. През “далечната” 2014 година диагнозата се включи в живота ми, съответно с толкова много въпроси. Дори да се били логични щчч основателни за конкретния период, трябвало е, било е необходимо да се “намеси” времето.

Днес ми се струва, че не съм се “уморила” да задавам въпроси. Наричам ги резонни въпроси. Фокусирана съм върху себе си и здравословното си състояние. И така да се стигна до “креативното” решение да издам първата моя книга.

“Понякога са нужни няколко стъпки назад, за да скочиш по-високо.“

“Има случаи, в които, за да направиш голям скок напред, първо е нужна стъпка назад. Това може да означава разнообразни неща в различни контексти. … Например, при спортовете атлетите се нуждаят от това, за да подобрят представянето си. В бизнеса една компания да спре или да намали разходите си в краткосрочен план, за да инвестира в дългосрочен план… Друг вариант да се разгледа е когато си непродуктивен в определена област на живота си. Правенето на крачка назад, може да позволи да видиш нещата от друга гледна точка, давайки ти възможност да забележиш и да преодолееш пречките, които те дърпат назад. … Би могло да се разглежда и като пауза за момент и така даже да си направил стъпка назад, имаш достатъчно енергия, за да скочиш по-високо. Това е метафора за правенето на пауза, която дава сила и ресурси, за да направиш голям, висок скок напред.”

Харесват ми метафорите. Истината е, че винаги съм била много далеч от спорта и се сещам за скоковете едно време в часовете по физкултура. Излишно е да коментирам представянето си, плачевно смешно е било, тъй че благодаря за спомените.

Появата на диагнозата в живота ми изискаше достатъчно крачки назад. Години наред съм правила неосъзнати стъпки назад. Радвам се, че е имало нещо съзнателно, все пак. За да дойде новото десетилетие на живота ми и да издам първата си книга. Не мога и няма да отричам, че стъпките назад наистина се оказват нужни. Понякога.

“Само, защото отнема повече време, не означава, че не се случва.”

Всеки би могъл да изпадне в “дупка”, още повече, че е строго индивидуално разбирането на думата. Дупки има по пътищата в България, дори е скучно за коментар. Ще говоря лично за себе си и понеже харесвам метафорите, не държа да бъда напълно разбрана.

“Когато излизаш от тези моменти, ставаш по-силна”. Това ми каза любимата болногледачка, аз все съм в странно настроение, в т.нар. дупка се намирам. … Та, след достатъчно много “дупки” дойде и първата ми книга. Доволна съм, че бързо или бавно излизам от “дупките” (нещо като бобър..).

За визията се въздържам да говоря на този етап, но виж за съмненията, сякаш съм компетентна. Истината е, че получаването на диагнозата предизвика промяна на визията ми. Доволна съм, че влезе в живота ми в някакъв иначе важен период, началото на 20те години. Дълъг и “тъмен” период, богат на много съмнения. Вероятно заради богатото въображение, различни визии са се “разхождали” из ума ми.

Време беше да издам първата си книга. Радвам се, че моментът съвпадна с началото на третото десетилетие на възрастта ми. Благодаря за ентусиазма, за последователността и най-вече, благодаря за подкрепата.

“Ястребът извива крилете си в триъгълници и ноктите си в пентакли за перфектно гмуркане. Това ще бъде символът на новата година. Фокус, Точност, Чисто намерение и Подравняване.”

Неведнъж съм казвала, че харесвам примерите от природата. Да, благодатни теми за шеги заедно с “острото” ми чувство за хумор. Големите ми уши неведнъж са наричани маймунски, магарешки и т.н. Така чувството ми за хумор трябваше да се “подостри”. …. Пентакълът е фигура с пет ъгъла, звездообразна форма. Дори и да звучи сложно за хората, с лекота ястребът си стига до “целите”.

Време беше да издам книга (приятелите ми са доволни, още по-доволна съм аз!). Харесват ми думите, символ на новата година. Фокусът на зрението ми се беше пообъркал, когато диагнозата влезе в живота ми. Достатъчно време минава и се срещат много и различни фокуси. Тук се намесва точността. Един от личните ми фокуси беше да имам книга. Дори самата аз не помня да съм говорила много на глас за този план. (Спомням си също, че по време на престоя си в а Португалия, все обяснявах, че ще напиша книга… Пък си направих блог 🙂 ). Що се отнася до чистите намерения, едно от тях е първата ми книга. А колкото до подравняването – строго индивидуално е за всеки, лично аз се чувствам твърде “млада” за това.

Морският ястреб се храни със спокойно плуващите риби във водата. Фокус, точност, чисто намерение и подравняване, а след това държи рибата с ноктите си и лети. Затова са крилете му. Благодаря за урока на природата.

.”Не растем, когато нещата са лесни, растем, когато се срещаме с предизвикателства.”

Едно време без съмнение съм “усещала” срещнатите предизвикателства за трудни, а сега се усмихвам. “Браво, моето момиче”. Може и да се забавлявам сега и всъщност, това е важното. Харесва ми, че намирам Смисъл. Сещам се за думите на непозната португалка във влака (изпуснах спирката и, не знаех къде отивам) : “Сега си поплака, но после ще го разказваш и ще се смееш”. Преминало е през ума ми, че това би било добро начало на книга. Да, бе, да.. Случката беше от далечната 2014 и съм доволна, че е началото на първата ми книга . Достатъчно години по-късно.

Диагнозата “влезе” в живота ми в някакъв момент, който достатъчно години по-късно, приемам и осъзнавам. Хубаво е, че растежът с възрастта взе участие и направи така, че да осъзная, че времето за издаване на книга е дошло.

Накрая ще отбележа за какво се радвам, а именно за това, че съм съхранила детското в себе си. 🙂 И типично за всяко детенце, не се притеснявам от грозния си почерк и “автограф”, когато се наложи да подпиша книгата си. Благодаря!

.”Започни с малко. Започни сега.”

Точно тези думи, универсални са и могат да паснат на различни ситуации или идеи. Обикновено в детските години се захващаш с различни неща почти ежедневно. Сещам се, че едно време колекционирах ежеседмично списание за цялата вселена. Без значение остава колко и какво е разбирало детето от вселената… 🙂 Днес разбирам защо държа на погледа върху “голямата картина”.

Неслучайно диагнозата се появи в живота ми и в един момент изигра “ролята” на вдъхновение. Започнала бях с малко (разкази от студентските години, специално за шестте месеца в Португалия). Приемам го за малкото квадратче от илюстрацията. … След това, диагнозата си взе “нужното време” и изглежда, че за това е правилно да го наричам нужно. Не отричам, че ми трябваше “известно” време, за да разбера себе си и по-трудното – комбинация между диагнозата и вдъхновението.

Вдъхновението е като авокадото – трябва да се действа бързо, иначе се разваля. И дори диагнозата да “присъства” във всички малки черни квадратчета, въображението умее да се нагажда. 🙂 Благодаря и на осъзнаването, знам, че това е само началото, тепърва започва. С малко, благодаря. :)Ч

Идея. Изпълнението на идеята е трудно. И още по-трудна е последователността.

С много хора вероятно е така. Лично при мен въображението “работи”, затова идеите се случват. Доволна съм за това, че без да осъзнавам някаква “подхвърлена” неколкократно идея да имам книга стана реалност, (Нищо чудно едно време и сама да съм я прехвърляла безброй пъти…)

Не намирах нищо за достатъчно сериозно и заслужаващо да бъде част от книга. Затова направих блог и уж на шега изпълнението на идеята се задейства. Пишех си и публикувах онлайн от време на време. Понякога беше много наистина трудно изпълнението на идеята, беше изключена и забравена дори. Нямах “право”, нито желание, да мисля за идеите си след появата на диагнозата множествена склероза. Нужно беше да “претърпят” в началото “известна”, а после – пълна трансформация. Идеята беше “забравена”… Да, да, ама не. Нужното време беше този труден за изпълнение на идеята период.

И още по-трудна е последователността. Сега се радвам, че “подхвърляната” идея не на шега, успя да стане реалност. Достатъчен е един поглед върху “голямата” картина. В началото беше математиката, следвана от статистиката в университета, направих си блог, в който намирам смисъл да пиша. И още “по-трудната” последователност за мен приемам като “вкусен десерт”.