Mon Georgieva

От едно време съм притеснителна и срамежлива. Не знам дали съм се изчервявала много категорично външно (едва ли, срамувах се даже от леко червени бузи 🙂 ) Срамувах се от “кривия си нос”, след това и от “големите щръкнали уши”. 🙂 Благодаря за тези бъзици. След време много се смях на тях, после претръпнах. А сега, просто си ги приемам и ми харесват. 🙂

Сега с диагнозата, имаше срам в началото (срамувах се от себе си пред самата себе си). Хиляди бяха причините (любимата ми е как от прилично красив, почеркът ми стана ексцентрично и екстравагантно разбираем 🙂 ) Отне си нужното време (сигурно и споменът за шегите относно носа и ушите ми допринесе 🙂 ) И така, претръпнах и на срама от диагнозата.

От подобно, някакво следващо ниво “тесто”, с което заработи диагнозата, беше (и продължава да е) притеснението. (Ако срамът беше като тежка баскетболна топка и настоятелно ме дърпаше надолу, то притеснението, приемам за по-лека водна топка :)) Например, терапевтите и рехабилитацията. След като дойде диагнозата и се озовах в инвалидна количка (още преди количката разрах, че е необходима рехабилитация, от много препоръчителна, тя също мина на следващото ниво и стана задължителна ). С толкова много рехабилитатори ме е срещало състоянието ми, и благодаря на всеки от тях. И в началото, при всеки терапевт, присъства притеснението. Редно е да е така, според мен. (После и до ранглиста с номера може да се стигне, ако терапевтите нямат нищо против тънкото ми чувство за хумор. 🙂 Благодаря ви от сърце наистина!)

Много тънка е границата между срама и притеснението (досущ като тънката разлика между приятелство и любов. Такава беше идеята първоначално, тази тема ми предложи един скорпион 🙂 И аз, като още един друг скорпион, не можех да не отговоря на предизвикателството. 🙂

Тъкмо завършвах университета, оставаше защитата на дипломната работа (можеше да се отложи малко или, изобщо, да се пропусне, което смятах за недопустимо). Радвам се, че не позволих отчаянието (тогава получих диагнозата) да стане главен водещ на живота ми, от този момент, нататък..,. От чисто човешка гледна точка, е разбираемо да се отчайваш с такава диагноза 🙂

Отчайвала съм се и аз хиляди пъти (последният път беше, когато се опитах да пиша с ръката си 🙂 ) Вечерта след събитието в София и ден преди деня на диагнозата, когато се прибрахме в Севлиево се гледах и по телевизията (изглеждах като чужденка, неразбираща за какво говорят хората. (Или като разглезена принцеса от висшата класа, която не е нужно да произнесе една думичка 🙂 над тези неща е 🙂 )

Благодаря, зарадвах се, когато прочетоха думите ми. Благодаря и за името на репортажа – заглавието се превърна в заглавие за следващата статия 🙂 И понеже отчаянието, по принцип, би могло да е благодатна тема, а аз, (дефакто) забравям бързо и предпочитам да не си спомням хилядите пъти отчаяние. Интересно е как добре помня отчаянието по време на защитата на дипломната ми работа. Точно в този момент, говорът ми се трансформираше и стремглаво се забавяше. 🙂 Добре направих, че не отложих тази защита. Това беше моментът, в който отчаянието имаше някакъв шанс евентуално за главна роля.

Отчаянието присъства и до днес в живота ми, но ролята е просто поддържаща, второстепенна. Благодаря му, че елегантно отстъпи и даде главната роля на новото начало. Всеки нов ден е ново начало. Когато защитих дипломната работа, чувах, че това ще бъде ново начало. Едно от многото нови начала. 🙂

Телефонна връзка, Интернет връзка, жична и безжична връзка. Свързани ? Думите ми звучат като от рекламите в началото на мобилните телефони и услуги, изобщо 🙂 (радвам се, че имам бегъл, детски, съзнателен спомен и за телефоните с шайба)

Скоростта на свързването, все по-бързо, надхвърля и най-смелите ми мечти. Преди няколко дни имаше ден на диагнозата множествена склероза (неслучайно, за едно от значенията на абревиатурата МС използвам много специална :)) Дори и събитие се случи ден преди официалния международен ден на диагнозата (абревиатурата много специална все повече се изпълва със съдържание щом диагнозата си има чак световен ден и празник :)) И извън шегата, трябва да кажа, че е жалко, че броят на засегнатите млади хора от диагнозата расте.

Събитието напълно оправда и надхвърли очакванията ми. Слушах важни и необходими за мен неща, сбъднах едно отдавнашно желание за юмейхо масаж, конкретно от същата жена 🙂 Благодаря и на асистента, който много мило и благородно ме заблуди, че, едва ли, ще има концерт, защото в София вече вали много силен дъжд. 🙂

Прибирайки се вкъщи, спряхме някъде по магистралата и що да видя? След като цял ден всичко и всички на събитието говореха за значението на свързаността, и животинките, деликатно ме подтикнаха да помисля, именно по темата за свързаността.

И пак, благодарение на тази свързаност, гледах онлайн и директно концерта, за който дори се съмнявах, че ще се случи, предвид метеорологичните условия. А така обичам музиката. 🙂 Затова, когато се прибрах в Севлиево, гледах на живо концерта (благодаря на хората, които изтърпяха специалността ми през конкретния ден)

“Да се срещаме с хора, които да са различни от нас и за някакво време ни се налага да ги приемаме каквито са“

От малка, все се озовавам сред много хора, по стечение на обстоятелствата. Обикалях из България и чужбина с школата по рисуване и всички останали детски начинания. След това, студентските години ме срещаха с хора от цял свят, (благодаря, защото виждам “голямата картина”) Обичам комуникацията, обичам чужди езици и т.н. Много ми харесва да задавам прости въпроси на хора от другия край на планетата. (Например, съквартирантка в Португалия беше момиче от Бразилия и за някакво време видях, разбрах и научих много неща “от извора ” 🙂 )

След като дойде диагнозата, говорът ми реши, че ще си почине (знаел е, че мозъкът може да се справи и уважи искането за отпуск). Без значение е какво съм чела и учила за толерантността (сигурно и възможността да виждам голямата картина ми е помогнала 🙂 ) Щом дойде диагнозата, със сигурност, в началото (и по-късно, за малко) имаше остра липса на толерантност от мен самата към мен и състоянието ми. Не съм лъгала, нито съм го крила, но явно, не бях готова да говоря за това (още по-малко готова бях и да пиша 🙂 )

Налага ми се да се срещам с много и всякакви хора, все по-често намирам разбиране (не, не се е върнал бързият говор, все още 🙂 ) Вече от осем години изпадам в различни странни ситуации, необходима ми е малко помощ за някакво (иначе) елементарно действие от ежедневието. Много е хубаво, че дори и най-отвратителните и нелепи ситуации, предпочитам и избирам да не ги помня. За да се съхраня и евентуално, след време, да се смея от сърце.

Та, ето на какво ме научи тази диагноза. Трудното (на пръв поглед) упражнение е толерантността, не е излишна и ненужна информация. Сложно е, но не и невъзможно. 🙂

Технология на вдъхновението беше името на една от лекциите на семинара “Свободата да бъдеш”. Задължително исках да я слушам. Вниманието ми привлече не толкова думата технология, колкото думата вдъхновение. И по принцип, любопитно беше за мен, съвместими ли са изобщо двете думи? (логично беше лекторът да представи някакъв чертеж със серия от последователни стъпки как се случва и “изработва продуктът” вдъхновение? 🙂 )

Лекцията започна и премина без чертежи 🙂 (в главата ми мислено си правя чертежи :)) Грабна ме от самото начало, заговори за метафорите и се замислих, че не всеки умее да съществува с метафорите, още по-малко – да ги създава. Тънка е разликата между метафора и ирония. 🙂

Историите също са важни. Когато започнах този блог с разкази за държава, намираща се на другия край на континента, все още, едва ли осъзнавах важността на написаното (важно за мен беше да няма правописни грешки 🙂 ) … Когато дойде диагнозата, разбирах (и продължавам да разбирам) значението на всяка история. Нужно ми беше да разбера какво е това, което се случва с мен, сама си търсех истории 🙂

Едно по-различно технологично мислене, създава и диагнозата. Все ме предизвиква да измислям нови “технологии”, за да си направя ежедневието една/две и повече идеи по-поносимо 🙂 Важно е да се отбележи, че всичко това кара мозъкът ми да работи (освен да тежи и да кара цялата ми глава да се накланя и, за разлика от стабилно наклонената кула в Пиза, да пада стремглаво надолу за половин секунда 🙂 ) Стряскащо, объркващо е, но щом аз вече умея да се шегувам, да създавам истории, да съм креативна и т.н., .”продължаваме напред”, както ни посъветва един боксьор, неотдавна.

Радвам се, че съвременните технологии напредват и се развиват, все по-бързо. И най-много се радвам, че все пак и все още, технологията на вдъхновението остава неразгадана и строго индивидуална (също като симптомите на диагнозата ми 🙂 )

Правила, задачи и грешки има в математиката. От там се научих най-напред на нещо като дисциплина. 🙂

Както казах, в началото наистина бе математиката. И след много време, интересно, но факт – прописах. Всеизвестно е, че, на когото му върви математика, не му върви българският език. Съответно, и точно противоположното е често срещана опция.

Така се случи, че се справих много по-добре с матурата по български език, отколкото с другата по математика (едно време, след края на 12ти клас). Добре, че бързо се усетих и “пренастроих” и започнах да пиша и работя за един сайт, в мачсеки ден пишех (паралелно с образованието 🙂 смятам комбинацията за много удовлетворяваща ме за времето си. )

Повод за статията ми е нещо от последните дни (причината е гледната ми точка, голямата картина и т.н.). Та, само преди няколко дни, имаше матура по български език за 12ти клас. Гледах някой сутрешен блок и чух новината, че материалът, включен в матурата, досега е включвал над 90 произведения (добре си спомням :)) Сега, материалът е намален на 27 произведения?! Не разбирам защо, не знам защо, надявам се да съм се объркала и заблудила. (Нищо чудно при следващата промяна материалът да се свие до 3 произведения. И от тях на матурата задължително да бъдат предложени поне 2 варианта. Така да се даде право на избор. :))

Шегите остават настрана, не искам и не мога да се правя на компетентна. За себе си мога и се радвам, че много рядко допускам правописни грешки и съм нещо като “детектор на правописни грешки”. Забелязвам ги веднага. Човешко е да се греши. 🙂

..,”заради книгите, изгубих аз живота”. Този цитат от стихотворение на Атанас Далчев, което се падна на матурата по български език, е много ярък спомен (благодатна тема за писане, но си мисля че не всички бяха на подобно мнение. Надали, все още присъства из учебния материал за матурата по български език. Много спорове и полемики имаше тогава 🙂

И още един “пресен” повод за статията е вчерашният празник. Дори само веднъж в годината, да се сещаме за Св.св. Кирил и Методий и техните ученици, не може да ти омръзне. (Сега, като пиша по-често, и по-често се сещам за хората, които са създали тези букви :))

За финал ще се върна в началото при математиката, за да благодаря, че ме научи да разбирам и да работя с правила, междувременно грешките бяха добре дошли. Резултатът от упражнението е дисциплината, която от своя страна, е полезна за всичко останало. При мен се насочи към точно противоположното на математиката – български език. 🙂

“На арабски думата “прошка” и думата “свободен” са едно и също нещо.“

Цитатът в началото е от филм (казвах си, че първо ще го гледам, после ще пиша, но не стана точно така 🙂

Когато се срещнах и “собствено ръчно” от първо лице получих диагнозата множествена склероза, уж случайно попаднах на името Биляна Савова и отидох от Варна до София на някакъв семинар с ясната идея да се запозная с нея. Днес, плюс минус осем години по-късно, отидох на същия фестивал с името “Свободата да бъдеш”. Неизбежно беше да не се сетя колко стряскащо преживяване беше тогава да видя човек в инвалидна количка. (Тогава тъкмо се бях върнала от Португалия, неколкократно я бях обиколила с краката си, затова не си представях да седна в инвалиден стол 🙂 От друга страна пък, имала съм нужда явно да направя пауза с обиколките и за тази цел се наложи да седна в инвалидна количка, доста грубо отношение. И все пак, благодаря на същите тези обиколки, заради тях стартира този блог 🙂

Прошката се разбира по различен начин от всеки ъгъл. Доста пъти съм казвала думите “от мен да мине” и съм прощавала (сега се радвам, че говоря бавно и за подобни реплики нямам време, нито желание, 🙂 Наистина, имах нужда от тази прошка, за да стана свободна. Нужно беше да поискам прошка и да простя на самата себе си (доста амбициозна и трудна задача за един скорпион 🙂 и още, доста времеемка задача! В крайна сметка, няма невъзможни задачи,

Накрая на фестивала, Биляна ми подари баджа си, на който пише лектор и си обещахме, че след 2 годин, лекторът ще бъда аз. Предизвикателството е прието. 🙂 (Спомням си как смело говорих, когато защитавах дипломната работа в университета… тъкмо тогава и говорът ми настоятелно забавяше скоростта си 🙂

.

“Случайно ли е, че точно те, точно в този момент са там?”

Не вярвам в случайности, нито съм религиозна до някаква крайност 🙂 Сега (и преди, и винаги) най-напред и преди всичко останало, вярвам на себе си. Хем не мога да кажа, че не обичам да контактувам с много и всякакви хора (обичам пътуването и срещата с нови култури), хем пък след като дойде диагнозата, за някакъв период ограничих контактите си (трябваше, нужно беше да опозная себе си, продължава и до днес :))

Поредица от случайности се случват постоянно (как ги разбирам, приемам и обстойно анализирам, забавно е, но говоря бавно и затова предпочитам тези “процедури” да си се случват в ума ми). Когато започнах рехабилитацията в София, контактувах с доста хора (които не се стресираха от бавния ми говор, любимо ми е, като и ме чуят да говоря бавно и трудно, защото отстрани за непознати може би така изглежда, чувала съм го повече от веднъж, изглеждам като бавно развиваща се 🙂 И, ето, случайност за непознатите – оказва се, че става нещо от мен (обичам случайностите). Дали е случайно, че близък роднина на много любимата ми болногледачка в София, работи и живее в моя роден град в “дълбоката” провинция? Дали случайно квартирата ми в София се намираше много близо и удобно за много важна, в точно този момент, моя приятелка?

Хубаво е, че се наложи да стана повече мислеща за себе си (по-добре късно, отколкото никога :)) И със сигурност няма нищо случайно. Радвам се, че умея да забелязвам случайностите, смисълът, от които се разкрива по-късно (подобно на бавния ми говор). 🙂

“Защо го правим? Не ни ли смазва това бързане? През твоя прозорец се вижда един от най-оживените булеварди в София. А ти гледаше толкова спокойно през него, защото знаеш повече от забързаните хора навън.“

Докато пътувам за рехабилитация (става въпрос за София), обичам просто да наблюдавам. Всеки ден пътувам от квартирата към рехабилитационния център, няма много трафик в тази посока, оскъден е в сутрешните часове. Затова, пък в другата посока, към центъра на столицата, много стегнато в четири/пет ленти стриктно и бавно, направо пълзят колоните от безброй други автомобили. Движат се бавно, но вътрешно всяко човешко същество, без значение от възрастта, бърза. За къде бързаме? Защо го правим?

Също и аз от малка “предпочитам” да върша задачите си бързо. И в същото време, искам да бъде качествено (отдавна си ги имам изискванията :)) Сега е трябвало да намаля темпото на забързания си живот и диагнозата изигра ролята на спирачка. Доста рязко спиране, доста дълъг спирачен път имаше (и скромните изисквания, които имах, се превърнаха в претенции и капризи :))

В една песен се пее за булеварда за автомобилен оркестър, как дирижира деня. 🙂 За същата тази песен се сещах всеки път като отивах на рехабилитация. За къде бързаме? Не знам и не мога да си представя как би било без бързането. Достатъчно бе за мен да се осъзная и като погледна “голямата картина”, да видя каква малка точица съм. 🙂 Сега го разказвам с такава лекота, само мога да се радвам, за което, и да благодаря на абсолютно всички, които не се уплашиха и ми помогнаха. Със сигурност най-уплашена, объркана и блокирала съм била аз, но важното е, че движението по булеварда не е блокирано. Харесва ми да си наблюдавам. 🙂

“Притежанието на чувство за хумор много помага да преживеете липсата на всичко останало. Усмихвайте се!”

Така изглеждаше леглото ми един ден след лекции в университета. 🙂 Впечатли ме идейността на съквартирантите ми. Ясно ми беше защо бяха обърнали леглото така. Любезно иронизираха перфекционизма ми. Днес, години по-късно, не знам как изобщо се е случило и няма значение. Значение имат всичките усмивки, И преди, и чак до днес. 🙂

Лесничко и леко му беше на чувството ми за хумор преди диагнозата множествена склероза. В първите дни и месеци едва ли ми е било до хумор и усмивки. 🙂 Сигурно е нормално да е било така. За още по-нормално и абсолютно разбираемо, приемам и се радвам, че чувството за хумор бързо се върна в мен и при мен. Истина е, че много помага. Така се случва всеки път, като падна. Гарантирано и от чисто човешка гледна точка е логично и разбираемо околните да се стряскат. И или се отдалечават максимално (разбирам или просто приемам :)), или с уплах в очите им ми помагат, все пак.

Още нещо, на което се смея от сърце (не само от доброто чувство за хумор :)), малко трудно понякога преглъщам, когато пия вода. От нищото започвам да кашлям сякаш се давя. И след като се накашлям (времетраенето е различно всеки път) завършекът е винаги еднакъв – усмивка, която може да премине в сърдечен, искрен смях. Не е умишлено, не е нарочно, камо ли да се мисли, че е планирано (това вече е абсурдно, но съм го чувала :))

Като тънко определям чувството си за хумор. Много ми помага и самоиронията и колкото и да е неприятен някой момент, обръщам си го веднага (като обърнатото легло от студентските години). Така например, главата ми понякога пада, на която страна се чувства удобно, За политика истинската причина изобщо не е отговорна някаква диагноза. Мозъкът ми е много голям и тежи. 🙂

Чувството за хумор със сигурност помага, при мен беше нужно някакво време. 🙂 Когато социалните мрежи, за пореден път, ми припомнят обърнатото легло със снимка, озаглавена “ще си ходя, защото нямам какво да кажа” и нужното време преминава. Така изглежда, че сега имам какво да кажа. И понеже говоря бавно, но мисля бързо, леглото се обръща, гледната ми точка също. Чувството за хумор помага 🙂