Mon Georgieva

“Не се въртиш в кръгове. Нужно е просто да погледнеш по различен начин.”

Чела съм много книги през юношеските си години, които все говореха за значението на гледната точка. Важна беше тази точка, така съм разбирала прочетеното тогава, и затова избягвах да се отклонявам от тази така важна точка. (Смешно ми е сега как стриктно съм следвала някаква точка 🙂

(Когато бях в Португалия, започнах да пиша и направих този блог. От днешна гледна точка, благодаря първо за ентусиазма си да пиша подробно за преживяното в Португалия и от там нататък, благодаря за всяко дружелюбно задаване на въпроса кога ще напиша нещо отново 🙂 )

След време, вече с диагнозата, разбрах и продължавам да разбирам значението и важността на гледната точка. Далеч не е само една, макар, че и далеч не е изобилстваща от новости, каквато беше в Португалия 🙂 Сега, гледната ми точка, представлява нещо като вито стълбище (физическите дефицити това позволяват 🙂 ) и от мен зависи до кое стъпало ще стигна. (И колко нови гледни точки ще се срещна).

“Понякога всичко, от които човек се нуждае е нова гледна точка, Всъщност на повечето хора им липсва точно това – гледна точка, по-широк поглед върху цялата картина.” (“Проницателят”, Анди Андрюс)

“Просто, защото се бориш, не значи, че падаш.”

Ще започна с падането, много мога да кажа за това и пишейки това се сещам за още повече забавни падания 🙂 Бях още ученичка, когато в час по физическо, попълвахме нормативи и за тази цел, трябваше да бягам някакви метри за някакви секунди. И наистина, без основателна причина, започнах да бягам и след 2 секунди и половина се сропах на цимента в двора на училището. Паднах и съвсем естествено всички (все още деца) бяха стресирани. И през ум не ми е минавало тогава да се усмихвам или смея. Бързах да се скрия. 🙂

По-късно, когато диагнозата се прикачи към живота ми, нещата с падането се повтарят. (вече е известна частица от основателната причина, която ми липсваше. Аз държа на информацията, все пак 🙂 ) Не мога да си представя как би изглеждал живот без борба, би бил уникално скучен и безличен. И друго, всяко човешко същество има някаква борба в живота си. Може да се приема за борба, например, събуждането и дразнещата аларма сутрин, (или едно сравнително скоро родено бебе, което, може би, основателно, предпочита да спи, но майка му трябва да го събуди, време е да бъде нахранено. 🙂 “Борбата е безмилостно жестока..” пошегува се майката. 🙂 )

Приемам борбата за неизменна част от човешкия живот, падането – също. По-неприятната, по-лоша и много жалка част е падението. Благодарна съм, че въпреки многобройните ми падания (всяко ме научава на нещо 🙂 ) падението остава много настрани. Благодаря! 🙂

“Не всички бури идват в живота, за да го объркат, някои бури почистват пътя ти.. “

Много бури и турболенции минават през живота ми (както е при всеки) От малка не обичам гръмотевици и светкавици. След като чух същите, когато бях в Индия – незабравим, неописуем тътен… и претръпнах. И до сега, като чуя гръмотевица, се усмихвам и си казвам наум “слаба работа” 🙂

Доста голяма и много силна беше бурята, която предизвика моята диагноза. Всяко начало на всичко ново е трудно (21 век бълва от новости всеки ден, час и минута, с основание може да ти е труден новия модел на смартфона 🙂 )

Вероятно не, а със сигурност, когато се появи в живота ми, диагнозата беше като огромен камък и с лекота можеше да ме премаже. (Благодаря на мускулите си и на гърба си, че устойчиво понесоха тази тежест 🙂 ) След като седнах в инвалидна количка, огромният тежък камък, след нужното време, отлабна смали се, стремейки се да бъде елегантен 🙂

Следвайки логиката за всяко трудно нещо, с което се срещаме, че след нужното му време би трябвало да спира да бъде огромен, тежък камък… Не знам как се случва изпаряването и изчезването на камък. 🙂 По същия начин и диагнозата ми се определя за нелечима. Благодаря на предизвиканата от нея буря, наистина ми помогна да почистя пътя си. А аз обичам чистотата. 🙂 И продължавам да не харесвам гръмотевици и светкавици.

“Птицата, кацнала на дървото, никога не се бои, че клончето ще се счупи, защото тя не се доверява на клончето, а на собствените си криле. Винаги вярвай в себе си.”

Според времето, в което живеем, свободата и правото на избор, са естествен елемент на 21 век. Например, виждам изложени модели дрехи в някой магазин. Свободна съм да избирам и щом нищо не е подходящо за мен в този магазин, може би, в другия ще е. (В инвалидна количка не знам дали ще е подходящо обикаляне за дрехи по магазините и влизане в пробни, паркинг за количка в пробната не е предвиден. Затова, благодаря на 21 век за възможностите да пазарувам онлайн. 🙂 )

Летящата птица няма такава “капризи” и претенции (както моите… 🙂 ) на кое клонче да кацне. Не се интересува изобщо и от това или онова дърво, от единия или другия клон. Свободна е да избира, но е над тези неща. (Не мога да си представя, че птицата интелигентно ще разглежда един по един клоните на всяко следващо дърво, както хората, които обичат да обикалят магазини. И накрая, се намира желаната покупка от магазина. А птицата се намира ужасно много над тези неща наистина. 🙂 Вече спокойно дреме на някой клон. 🙂 )

Криле имат всички. Птиците ги използват, за да съществуват. По-интересно е при хората. Абсурдно звучи, да говоря за крила щом и краката ми едва успяват да функционират правилно. Когато седнах в инвалидна количка, (не се случи веднага, отне си нужното време), крилете ми сякаш току-що се събудиха, решиха да не се спотайват повече.

Смятам, че крила може да има всяко живо същество. Било то птичка или човек. За птиците не знам, но знам как се случи при мен – доста тънко и деликатно преживяване е. 🙂 И щом едно дърво може, защо ти да не можеш? Отдавна си зададох този въпрос, актуален е и продължава да ми напомня във всеки удобен момент за силата на природата. 🙂 Пак ми даде един прост пример, който да асоциирам с живота си. (Как дойде сравнението с обикалянето на магазините е без значение:) )

Ниска и слаба е трайността и на двете (трайността на авокадото е далеч по-нищожна от тази на вдъхновението 🙂 ) Щом ги “получиш”, трябва да “действаш” незабавно.

Единственото, което разбирам от думата незабавно е, че макар да не е забавно положението, усмивката си има своето място на лицето ми. 🙂 За авокадото ще кажа, че най-забавни са ми определения като “онова грозното… зеленото… безвкусното” :)е

Повече мога да кажа и говоря за вдъхновениеţто. Щом получа вдъхновение трябва да действам незабавно, според сравнението с авокадото. Обаче, аз избирам друга гледна точка точно за думата незабавно (не виждам как точно се вписва в живота на бавно говорещо човешко същество 🙂 ) Не, за бавно говореща (и сравнително по-бързо мислеща) се самоопределям и да, забавно е 🙂 Вдъхновение намирам от нещо толкова елементарно като да си играя с думи (думата мандарина не я произнесох разбираемо и когато казах малкото на портокала, за отрицателно време бях разбрана 🙂 ) .. . По повод бавното ми и трудно разбираемо говорене, добре се вписва думата (за)бавно.

Приличат си авокадото и вдъхновението. Обичам ги и двете. И понеже думата незабавно не се чувства удобно в живота ми, предпочете да си тръгне с усмивка (много хитра усмивка, прикрита с или зад едно авокадо). А вдъхновението и идеята за тази статия дойде доста отдавна, и аз изобщо не я написах незабавно,.. минаха месеци, случи се и това. Много желан страничен ефект 🙂

.”Не се нуждаеш от повече време, а от повече фокус.”

(Едва ли щях да разбирам тези думи наистина, по този начин, без диагнозата множествена склероза. Или защо пък не?) По принцип, фокусирането си е нормална човешка способност. Даже от малки, децата са впечатлени от магиите на фокусниците 🙂 Абракадабра .. 🙂

Пораснах и думата фокус вече придоби различно значение. Нормално е в рамките на тийнейджърските години, след това и през студентските, фокусите да са много повече от един. Така беше и при мен (казвам му “едно време” 🙂 без значение колко отдавна, в действителност, е било..). С усмивка си припомням как като започнех нова работа или начинание, фокусът директно сам се “преориентираше” и си вършеше работата.

Фокус си имат и човешките очи. Рядко се говори за него, всеки човек си го притежава сякаш по подразбиране, В детските години, по детски наивно съм смятала, че пияните хора и приемът на алкохол са отговорни за липсата на фокус. После, и шофьорска книжка имах (за малко беше 🙂 тогава няма как да ми е липсвал фокус, чак и книжка да имам),., Сега, след време вече, същият този фокус на зрението ми, не знам дали свикнах без него или просто малко по малко, се завръща и до днес. 🙂

Не ми е необходимо повече време… Нужен ми е още повече фокус. Най-напред, много важен за мен е фокусът на зрението ми. (когато диагнозата нахлу в живота ми прекалено грубо “изхвърли и изрита” иначе обикновеното качество на очите да фокусират. (Че дори и очила сложих пак заради този фокус 🙂 ) Всяко човешко същество има свой биологичен часовник, се чиято работа е да е отговорен евентуално за времето (от раждане до смъртта). Върху какво ще се фокусирам е изцяло зависещо от мен. Никога не съм имала желание и амбиции да бъда фокусник. Радвам се, винаги си намирам фокус.:) Радвам се още и за това, че намира този, който търси. Думата “Абракадабра” не помага за този фокус. 🙂

“Винаги намирай за какво да си радостна. Ако трябва, измисли си радост. Това е най- добрата подправка за живота. А той е такъв, какъвто е.” С тези думи ме зареди с още повече вяра, надежда и любов, любимото ми доказателство, че няма нищо случайно. 🙂 Благодаря, Верче!

Ако трябва измисли си радост или нещо подобно. Такива думи чувах от наистина загрижените за мен хора, след като диагнозата се прикрепи така плътно до живота ми. Дълго време изобщо не ги смятах за сериозно нещо. Заради тогавашната ми възраст, По скоро звучаха като подигравка (интересно защо най-близките ми се “подиграваха”…:) )

Няма нищо радостно в свързаното с диагнозата. И затова, за всички радости, отговорността принадлежи на самата мен. Благодаря на всички, които съзнателно или несъзнателно, караха (и продължават да карат) усмивката да е на лицето ми. 🙂 Така, повод за радост все си намирам.

Когато си измислям радости, на фона не пропускам да добавя и подходящ (според мен : ) ) саундтрак. Обичам музиката. 🙂

Относително доста разговорлива бях. Неслучайнччо, когато живях във Варна, съм работила и като екскурзовод, или като администратор на рецепция в хотел. Обичах да контактувам с много хора, 🙂

Всичко се промени след диагнозата множествена склероза (когато чух словосъчетанието, рязко спрях да обичам да контактувам.) Взеха си дълъг отпуск, някои, иначе важни, чисто човешки умения (и необходимости) като пиене на вода или писане на ръка. Помня, че преди, съвсем спокойно водех телефонни разговори, тъкмо и интернет разкриваше (и продължава да разкрива всякакви, нови възможности необратим процес е 🙂 ) нови възможности и методи за така желаната и необходима комуникация. Заглавието на статията (предложено от брат ми, благодаря му, за което 🙂 ) мога и ще разгледам по два начина.

За близките си хора мога да оворя и да напиша прекалено много. Но не е сега моментът, говоря толкова бавно, затова ще си замълча. 🙂 По-добре се чувствам да говоря за другия начин тоест за това как се чувствах самата аз. И до днес (доста по-рядко, от преди :)) си задавам въпроса от моя страна. Говоря бавно, тихо и е относително някой изобщо дали ще ме слуша? Оказва се, че необратимият 21 век , все пак има доста полезни елементи. Имам си място и аз, .:)

Едва ли брат ми, ми даде такава тема, за да говоря за необратимия 21 век. 🙂 Времето, в което живеем, също е благодатна тема, по принцип. Дефакто, остава за друг път, 🙂

“Малкото семе знаеше, че, за да порасне е необходимо да бъде изпуснато в мръсотия, да се покрие с тъмнина и да се бори, за да достигне до светлината.”

Само от една уж проста семчица, която умишлено и оправдано, е поставена в мръсотия, като калта, се ражда или домат, или тиквичка… Интересно ми е друго. Замислих се какъв е животът на семката. Трансформацията ѝ е велика, също както и с новородените деца. (С тази разлика, че един домат е много по-бърз от едно човешко дете 🙂 ) Думите в началото, точно и изчерпателно описват всеки процес в природата.

За един такъв процес, приемам диагнозата си. Била съм в мръсотия (в началото, когато ми казаха заглавието на диагнозата множествена склероза, умишлено прекарвах повече време в банята, надявайки се мръсотията да си отиде 🙂 да, ама не. Неслучайно, името е множествена. Толкова много кал и мръсотия, с един и повече душове, все още, не може да се отлепи от мен. Добро е лепилото. ) И пак тогава, съвсем естествено, нямала съм желание (нито смелост 🙂 ), да се покажа на света толкова мръсна, чак с лекета от някакво много здраво и устойчиво лепило. 🙂

Тогава на “помощ” идва тъмнината, благодаря, че ме покри и скри (наистина, възпитанието ми не позволява да се показвам, чак толкова кална 🙂 ) Смятах го за некултурно. Имало е моменти, когато борбата (на мен с мен, и не само) е била “безмилостно жестока”, но сега избирам да не ги помня (разбираемо е, предвид част от името на диагнозата, такава е работата на склерозата – да не помни :))

Отне си времето, светлината проблясва все по-често и се радвам, че го приех за безапелационно много сложна, детска игра. :.)